Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 109

— Зенър сигурно ще си помисли, че е спечелил войната. Нека да ви кажа какво открихме. Начин за гарантиране, че той ще изгуби неговата война… дори Съюзът да не дойде.

— Вашият ентусиазъм ме окуражава, но не разбирам какво имате предвид.

— Ще обясня… но по-напред да пием за освобождението.

Тази идея изглежда се хареса на всички. Напълнихме чашите и пихме, после Мортън и аз слушахме с известен интерес една песен, която другите пяха, как Индивидуалният мутуализъм освобождава човечеството от робството и потисничеството и така нататък. Докато теорията им беше добра, лириката не струваше, както всички други химни, които съм чувал, макар че ми бяха интересни големите усилия, които полагаха за римуване на Индивидуалния мутуализъм. Използвах времето да подредя мислите си, така че когато те свършиха и пийнаха още малко вино да наквасят пресъхналите си гърла, взех думата.

— Трябва първо да ви разкажа, добри хора, за неинформираната сган от главорези, която нахлу на вашата мирна планета. Голяма група като тази се нарича армия. Армията е отживелица от най-ранните дни на човечеството, когато е била необходима физическа защита срещу суровите условия на съществуване. Войнственият ген е бил много устойчив. Първобитните хора, които опазили родовете си, са предали този ген. През вековете този ген е причинил много злини. Той и сега причинява беди, както сами можете да се убедите. Когато всички застрашаващи зверове били убити, генът накарал хората да се нахвърлят един срещу друг и да се убиват. Със срам трябва да призная, че ние сме единствените същества, които избиват собствения си вид по много организиран начин. Армията е последния остатък от този войнствен ген. Тя се командва от стари мъже, наречени офицери. Те не вършат нищо, само издават заповеди. Най-долу в структурата на тази организация са войниците, които изпълняват тези заповеди. Между тях са низшите чинове, които се грижат заповедите да бъдат изпълнени. Интересното за нас сега е, че всички войници са наборници и много измежду тях са бегълци.

Трябваше ми известно време да обясня значението на последните два термина и когато накрая ги разбраха, от всички страни се чуха ужасени възгласи. Изчаках виковете на недоверие и отчаяние да замрат, после направих знак за тишина.

— Вашата реакция ме окуражава. Мислите ли, че вашите хора ще се съгласят доброволно, без заплащане с рабч, да освободят тези млади хора от техните вериги?

— Това е наше задължение — каза докторът и всички енергично поклатиха глави. — Това е като да спасим давещ се, обществен дълг, никакво заплащане не се очаква.

— Чудесно! Тогава аз сега ще ви науча друга дума…

— Да опитам ли да се досетя? — извика Мортън. Кимнах. — Дезертиране!

Отново кимнах. Най-после борбата ставаше обща.

Двайсет и втора глава

Ентусиазмът бързо отстъпи пред умората и всички се съгласихме, че заседанието ще продължи, след като поспим. Отведоха ме в малка стая с меко легло и портрет на Марк Форър, гледащ с електронните си очи към мен. Изпих последната глътка вино и тя ме довърши.