Читать «Портретът на моя двойник» онлайн - страница 21

Деветдесет и девет на сто от съвременните жени ще кажат: „Ах, този да ми е мъж и аз да му седя вкъщи, да не съм луда!“ И ще се опитат да ми набутат толкова рога, колкото косми имам по главата си. Смисълът на живота на съвременната жена е да отмъщава на мъжа си. Бедата е, че и отмъщението не ги удовлетворява, а стават още по-нещастни.

Моята жена нито веднъж досега не се е опитала да ми отмъщава, дори да ме наказва. И честна дума това ужасно ме измъчва. А след една моя напълно идиотска история нейните думи ме втресоха: „Ти много искаш да бъда с нещо виновна пред тебе, но аз не съм и не мога да бъда!“

И ми се усмихваше с онова нейно си мъчително благородство, сякаш се отчиташе на бога. Полудях. Отведнъж се отприщих, грабна ме някаква трагикомична вълна, плаках и се смях, клех се и се проклех и бях на една крачка да се убия, като едновременно съзнавах, че никога няма да го направя. Това е страшно характерно за мене — аз съзнавам, че няма да направя нещо и дори когато го правя пак продължавам да го съзнавам, че няма да го направя.

Истина е, най-свещена истина е, че аз я обичам. Но това, че обичам една жена, никога не е означавало за мене, че не трябва да обичам и всички останали жени. Мисля, че любовта към един човек няма нищо общо с любовта към друг човек и безбройните щуротии в живота на хората произтичат именно от това да изискват в името на една любов да се откажеш от всяка друга любов. Разбира се, ще се намерят някои, които да ми разправят, че едната любов била от един вид, а втората — нещо съвсем друго, че дори не е любов, а чиста еротика и че аз умишлено (за да се оправдая) ги смесвам. Има много здраве от старата ми шапка тоя, който ще се опита да разграничи любов от любов. Тя е една и съща и с първата и с десетата жена. Друг въпрос е доколко някои келешки истории са любов.

И така независимо от това, че обичам жена си, безумно много обичам да се влюбвам. Моята слабост са веселите, жизнени момичета, обичам шума, танците, безгрижието, обичам неизвестността, която ми носи радости, съвсем нова, непозната, обичам да получавам среднощни подаръци и да се възхищавам. Умея чудесно да се възхищавам. С всяка моя нова любов като че се сменя кръвта ми, мисля, че няма нищо по-голямо и по-дяволско от свързването на хората.

Понякога заставам на площад „Славейков“ към пет часа следобед, когато отвред прииждат млади и хубави жени, аз ги гледам, посрещам ги и ги изпращам, възхищавам им се и страдам, че е невъзможно всички да бъдат мои. Не, това не е просташка алчност на неудовлетворен мъж, а търсене на онова, което никога не достига.

Историите, които почнахме да бъркаме с Този отдясно, бяха от съвсем друг вид. Имаше такъв период в моя живот, когато аз се отказах от романите и го ударих през просото, а може би нямаше да направя това, ако не беше моят покерджийски учител, към когото изпитвах такова уважение, че ми беше драго да безобразничим колективно. Тук, разбира се, веднага се намеси моята слабост да задминавам учителите си и да им показвам на какво съм способен. Трябва все пак да призная, че както и в покера, той беше неподражаем. Ние си ги мъкнехме по две в същата тази стаичка, когато не играехме и се забавлявахме много хубаво. За да ни бъде по-интересно, измисляхме си разни роли. Игрите бяха истинска проверка на наши остроумни предположения. Ние разработвахме и даже имахме идеята да издадем някакъв труд за цяла серия експерименти на отношенията между младите мъже и младите жени. Например, ние най-обстойно изследвахме оня възлов, основен момент в тия отношения, когато, така да се каже, човек от чужд става свой. А като към всичко това се прибави и голямото изкуство на моя приятел да утешава, нашият успех оставяше в другата страна трайни спомени.