Читать «Сираци на Вселената» онлайн - страница 3

— Да изминем остатъка от пътя пеша, Хю. Заболяха ме краката от последния скок.

— Добре. Но това ще ни отнеме повече време. Колко още трябва да вървим? Някой държи ли сметка?

— Трябва да преминем през около седемдесет палуби, за да стигнем до фермерската страна — отвърна Тайлър.

— Откъде знаеш? — подозрително попита Махони.

— Преброих ги, глупако. А докато слизахме надолу, изваждах по едно на всеки етаж.

— Не си. Никой, освен учен, не може да смята по този начин. Мислиш си, че като се учиш да четеш и пишеш, знаеш всичко.

Хойланд се намеси и ги прекъсна преди спорът им да прерасне в кавга:

— Млъкни, Алън. Нищо чудно и да може да го направи. Той има акъл за такива неща. Всеки случай, прилича като да сме на около седемдесет палуби височина — достатъчно тежък съм.

— Може би му се ще да преброи остриетата на ножа ми.

— Престани, казах. Дуелирането извън селото е забранено. Такова е Правилото.

Те продължиха мълчаливо, тичайки леко надолу по стълбите, докато нарастващото при всяко следващо равнище тегло не ги принуди да поемат с по-бавна крачка. Бяха се озовали в една галерия, която бе по-ярко осветена и близо два пъти по-висока, отколкото онези над нея. Въздухът беше влажен и топъл; растителност препречваше погледа.

— Е, ето ни най-сетне долу — рече Хю. — Не мога да разпозная тази ферма; сигурно сме се върнали по друг път, различен от онзи, по който поехме нагоре.

— Ето един фермер там — обади се Тайлър. Той допря малките си пръсти до устните си и подсвирна, след това извика: — Хей! Съкорабнико! Къде сме?

Селянинът хвърли бавен поглед към тях, след това ги упъти с неохотни едносричия към главния проход, който водеше обратно до тяхното село.

След кратка разходка от около миля и половина — надолу през един широк тунел, умерено натоварен с движение на пътници, носачи, от време на време някоя ръчна количка или някой достолепен учен, поклащащ се на носилка, носена от четирима яки прислуги и предшествана от ординареца му, за да разчиства от пътя редовите представители на Екипажа — тримата стигнаха до землището на тяхното село — просторна каюта с височина три палуби и може би десет пъти по толкова широка. Те се разделиха и всеки пое по пътя си, Хю — към своето жилище в казармата на кадетите — неженени младежи, които не живееха при родителите си. Той се изми и оттам отиде в каютите на вуйчо си, при когото работеше срещу прехраната си. Леля му вдигна поглед, когато той влезе у тях, но не каза нищо, както подобаваше на една жена.

Вуйчо му каза:

— Здрасти, Хю. Пак ли изследваше?

— Добра хапка, вуйчо. Да.

Вуйчо му — сдържан, съобразителен мъж — изглеждаше предразполагащо заинтригуван.

— Къде ходи и какво откри?

Лелята на Хю се бе измъкнала тихомълком от каютата и се върна с вечерята му, която сложи пред него. Той започна да яде — не му хрумна да й благодари. Шумно сдъвка един залък преди да отговори.