Читать «Сираци на Вселената» онлайн - страница 22

— Разбира се — рече Джо, — само че те не са малки. Те са много далече, разбираш ли… може би на хиляди мили разстояние.

— Какво?

— Точно така, точно така — упорстваше Джо. — Там вън има много място. Космос. Той е голям. Ами да, някои от онези звезди може да са големи колкото Кораба… дори по-големи.

Лицето на Хю представляваше жална илюстрация на свръхнапрегнато въображение.

— По-големи от Кораба? — повтори той. — Но… но…

Джим отметна нетърпеливо главата си и каза на Джо:

— К’во ти казах? Губиш ни времето с тоя балък. Той не притежава способността…

— По-спокойно, Джим — кротко отвърна Джо. — Не можеш да очакваш от него да тича, преди да се е научил да пълзи. На нас ни трябваше дълго време. Струва ми се, че си спомням как ти малко бавно повярва на собствените си очи.

— Това е лъжа — злобно рече Джим. — Ти беше оня, който трябваше да бъде убеждаван.

— Добре де, добре — съгласи се Джо, — карай да върви. Но мина дълго време преди ние двамата да проумеем напълно всичко това.

Хойланд обръщаше малко внимание на приказките на двамата братя. Това бе нещо обичайно за него; вниманието му бе погълнато от неща, които бяха определено необикновени.

— Джо — попита той, — какво стана с Кораба, докато ние гледахме звездите? Направо през него ли гледахме?

— Не съвсем — отвърна му Джо. — Ти изобщо не си гледал непосредствено звездите, а своего рода тяхно изображение. Нещо като… Правят го с огледала, нещо от тоя род. Имам една книга, в която се говори за това.

— Но можеш да ги видиш непосредствено — прояви сговорчивост Джим, забравил за моментната си накърнена гордост. — Пред нас има един отсек…

— О, да — намеси се Джо, — изплъзна ми се от ума. Капитанската веранда. Цялата е от стъкло; можеш да гледаш направо навън.

— Капитанската веранда ли? Но…

— Не става дума за този Капитан. Той никога не е припарвал до това място. Така пише над вратата към отсека.

— Какво е веранда?

— Да пукна, ако знам. Просто така се нарича мястото.

— Ще ме заведете ли там?

Джо изглеждаше почти готов да се съгласи, но Джим се намеси:

— Някой друг път. Искам да се връщаме… Огладнях.

Те преминаха обратно през тръбата, събудиха Бобо и се върнаха по обратния дълъг път долу.

Мина дълго време преди Хю да успее да убеди Джо-Джим да го заведе отново на експедиция, но промеждутъка от време бе добре оползотворен. Джо-Джим му даде възможност да чете свободно най-голямата колекция от книги, която Хю бе виждал някога. Някои от тях бяха копия на книги, които Хю вече бе виждал преди, но той препрочете и тях откривайки нов смисъл в съдържанието им. Той четеше непрекъснато като умът му попиваше нови идеи, препъваше се в тях, бореше се, стремейки се да ги схване. Той ненавиждаше съня, забравяше да яде, докато дъхът му започнеше да мирише на вкиснало и настойчивата болка в корема го принуждаваше да обърне внимание на тялото си. Удовлетвореше ли глада, той се връщаше обратно към книгите, докато го заболеше главата и очите му откажеха да се фокусират.

Господарските изисквания на Джо-Джим бяха малко. Макар че Хю изобщо не бе свободен от дежурство, Джо-Джим не възразяваше срещу четенето му, стига той да се намираше достатъчно наблизо, за да може да чуе и да скочи веднага, щом го повикат. Играта на дама с един от двамата, когато на някого от тях не му се играеше, бе работата, която заемаше по-голямата част от времето, но дори и това не беше пълна загуба на време, защото ако играчът беше Джо, той почти винаги можеше да бъде отклонен в някоя дискусия относно Кораба, неговата история, машинарията и оборудването му, що за тип хора си били онези, които са го построили и първи са го управлявали и тяхната история там на Земята, невероятната Земя, онова странно място, където хората са живели вън, вместо вътре.