Читать «Сираци на Вселената» онлайн - страница 21

Неохотно, но омагьосан, Хю направи както му бе заповядано. Сложи длан върху малките лампички и зачака. Сребърната сфера придоби тъмнооловен цвят, потъмня още повече, като ги остави в пълна тъмнина, с изключение на тихия отблясък от таблата с контролно-измервателни уреди. Хю се почувства нервен, но развълнуван в същото време. Той отмести дланта си; сферата остана тъмна, осемте малки лампички бяха станали сини.

— Сега — рече Джо, — ще ти покажа звездите!

В тъмното ръката на Джо-Джим се плъзна над друга конфигурация от осем лампички.

Мироздание.

Точно възпроизведени, сияещи така непоколебимо и ярко от стените на стелариума като техните оригинали от черните глъбини на космоса, огледално отразените звезди гледаха надолу към него. Светвайки едно по едно, сякаш покрити с бисери, пръснати с безгрижно, щедро великолепие по въображаемото небе, безбройните слънца лежаха пред него — пред него, над него, под него, зад него, навсякъде около него. Той висеше сам в центъра на звездната вселена.

— Оооо! — Това бе неволен звук, причинен от дъха, който той си пое.

Той стискаше облегалките на креслото с такава сила, че можеше да си счупи ноктите, но не съзнаваше това. Нито пък изпитваше някакъв страх в момента; в неговото същество имаше място за всички емоции, с изключение на една. Животът вътре в Кораба, повече или по-малко суров и еднообразен, не се бе отразил на вродената му способност да преживява красотата; за пръв път в живота си той позна непоносимия екстаз от красотата без примеси. Това го зашемети и му причини болка като първата разтърсваща сила на секса.

Мина известно време преди Хю да се възстанови достатъчно от шока и от последвалото силно смайване, за да може да забележи язвителния смях на Джим, сухото хихикане на Джо.

— Стига ли ти? — попита Джо.

Без да дочака отговора му, Джо-Джим запали отново осветлението, като използва дублиращите прибори за управление, монтирани на лявата облегалка на неговото кресло.

Хю въздъхна. Боляха го гърдите и сърцето му биеше лудо. Той изведнъж разбра, че през цялото време, докато светлината бе загасена, не бе си поемал дъх.

— Е, умнико — попита Джим, — убеди ли се?

Хю въздъхна отново, без да знае защо. Сега, когато бе станало отново светло, той се чувстваше в безопасност и защитен, но бе обладан от някакво дълбоко чувство за лична загуба. Той знаеше, подсъзнателно, че след като бе видял звездите, никога вече нямаше да бъде щастлив.

Тъпата болка в гърдите му, неясният, току-що породил се копнеж по неговото загубено наследство от открито небе и звезди, никога нямаше да бъде потушен, макар че той бе все още прекалено невеж, за да го осъзнае с ума си.

— Какво бе това? — попита той с приглушен глас.

— Това е то — отговори Джо. — Това е светът. Това е вселената. Това е нещото, за което се опитвах да ти разкажа.

Хю направи неистов опит да осъзнае видяното.

— Това ли имаш предвид под Навън? — попита той. — Всички онези красиви малки светлинки?