Читать «Когато лъвът се храни» онлайн - страница 15

Изведнъж Шон започна да се смее.

— Стани, приятелю, недей да лежиш така.

Не вярваше на ушите си, но чу гласа на Гарик.

— Извинявай, попадна между дъските на пода.

Уейт отиде до прозореца и погледна към верандата. В далечния й край братята бяха паднали един върху друг. Шон продължаваше да се смее, а на лицето на Гарик бе застинала плаха усмивка. Шон се изправи на крака.

— Хайде. Ставай.

Подаде ръка на Гарик и го изправи. Братята стояха вкопчени един в друг, като Гарик рисковано балансираше на крака си.

— Обзалагам се, че ако бях аз, щях да ходя без никакво усилие.

— Обзалагам се, че нямаше да можеш, дяволски е трудно.

Пусна го и се отдръпна назад с разперени ръце, готов да го хване, ако се наложи.

— Хайде, я да видим.

Шон отстъпваше назад и Гарик колебливо го следваше, разперил ръце, за да пази равновесие, а лицето му бе сериозно. Стигна края на верандата и се хвана за перилата с двете си ръце. Сега вече се присъедини към смеха на брат си.

Уейт усети, че Ада е до него, хвърли й кос поглед и видя, че тя беззвучно му казва „изчезвай“. Хвана го под ръка.

9

В края на юни хиляда осемстотин седемдесет и шеста година Гарик се върна в училище заедно с Шон. Бяха изминали почти четири месеца след прострелването. Караше ги Уейт. Пътят за Лейдибург минаваше през рядка гора в два успоредни коловоза трева, която докосваше дъното на файтона. Копитата на конете отмерваха безшумен тръс в прахоляка. На билото на първото възвишение Уейт намали хода им и се обърна на седалката си, за да погледне имението. Изгряващото слънце придаваше на белите варосани стени на Теунис Краал оранжев отблясък, а лехите около сградата блестяха със зеленината си. Навсякъде другаде тревата беше изсъхнала в ранната зима, листата на дърветата също. Слънцето още не се бе издигнало толкова високо, че да отнеме цвета на пасбищата и да ги огрее с равномерната ослепително бяла светлина, както правеше това по обяд. Листата бяха златисти и червеникавокафяви, същото това червеникавокафяво, което стадата добитък насяха сред дърветата. Зад всичко това беше стръмният склон с черно-зелен, като ивици на зебра, храсталак, който растеше в неговите оврази.

— Шон, виж, папуняк.

— Да, отдавна го видях. Мъжки е.

Птицата литна пред конете, беше в шоколадово и черно с бели криле, главата й се издигаше като етруски шлем.

— Как разбра?

— Ами че по бялото на крилете й.

— Всички имат бяло на крилете си.

— Не е така — само мъжките.

— Е, ама всичките, които аз съм виждал, са имали бяло на крилете си — каза колебливо Гарик.

— Вероятно никога не си виждал женска. Те са голяма рядкост. Не излизат често от гнездата си.

Уейт Кортни се усмихна и се обърна на седалката си.

— Гари е прав, Шон, не можеш да ги познаеш по цвета на перушината им. Мъжкият просто е малко по-голям.

— Нали ти казах — храбро се обади Гарик, почувствувал подкрепата на баща си.

— Ти всичко знаеш — измърмори саркастично Шон. — Сигурно си го прочел във всичките тези книги, които гълташ, а?

Брат му самодоволно се усмихна.

— Виж, ето влака.