Читать «Пирамидата на бог Слънце» онлайн - страница 4

— Мога ли да дойда с теб?

— Разбира се, стига мама да разреши.

— Веднага отивам да я попитам!

Малчуганът отърча във външното стопанство. Майка му беше заета с хранене на пилците. Хлапакът се втурна сред тях, разпилявайки ги наляво и надясно, и се провикна радостно:

— Мамо, мамо, нека я застрелям!

— Но кого, дивачето ми? — попита тя усмихнато.

— Лисицата, която ни отмъква кокошките.

— А тя къде е?

— В дъбравата. Лудвиг я е открил и сега отива нататък. Може ли да отида и аз?

— Да, щом ще присъства Лудвиг.

Малкият я изгледа отдолу нагоре, нацупи се и отвърна гордо:

— О, Лудвиг, той изобщо не ми е необходим. Една такава лисица мога да застрелям дори да съм сам!

Той влезе вкъщи и скоро се върна, провесил пушка на рамо. Това беше магазинна двуцевка, която Главния лесничей бе поръчал специално за момчето и подарил за рождения му ден. За своите осем години Курт беше необикновено добре умствено и физически развит и за капитана бе голяма радост да знае, че неговият подарък се употребява тъкмо според очакванията му, тъй като момчето вече се славеше като добър стрелец.

— Отивам, мамо — рече то.

Тя го целуна и хлапакът закрачи с гордостта на принц, заобиколен от блестящата си свита. Отиде тъкмо навреме да завари Лудвиг и още двама души от лесничейството вече приключили с приготовленията. Водеха три дакела за каишките. Въпросите на момчето нямаха край и ловците трябваше да си дадат доста труд, докато утолят неговата жажда за знания.

Беше меко и ясно зимно утро. Слънцето грееше добре. Топлите му лъчи бяха облизали снега в полето, ала в дълбокия лес все още бе най-малкото половин фут. Курт трябваше да крачи храбро, за да не изостане от другите. Най-сетне стигнаха дъбравата и скоро се натъкнаха на лисичата диря. Кучетата опънаха каишките, ала бяха принудени да изчакат, докато хората обградят бърлогата и се уверят, че лисицата не я е напуснала. По всяка вероятност беше самец, предпочел сам да обитава зимната си квартира. След като запушиха страничните дупки и остана свободен само централният отвор, пуснаха кучетата. Те моментално изчезнаха под земята. Стрелците се разставиха наоколо. Курт гордо зае полученото почетно място край отвора.

— Само гледай да не застреляш някое куче! — предупреди ловеца Лудвиг. — Това би бил най-мизерният изстрел, на този свят тук.

Той имаше привичката да употребява твърде често израза «на този свят тук», и то най-вече там, където не му е мястото.

Курт направи пренебрежителна гримаса и отвърна:

— Кучешкият изстрел предоставям на теб!

За да не се уморява, той залегна на земята, забучи един чатал пред себе си и подпря на него цевта. В този момент изпод земята се разнесе джавкането на дакелите, които явно бяха спипали лисугера. Гневен вой доказваше, че той се брани храбро. Беше стар обесник и създаваше доста работа на кучетата. По едно време се надигна невъобразима гюрултия, която се понесе през различни ходници. Бяха принудили лисугера да напусне леговището си.

— Внимавай, Курт, сега ще изскочи! — предупреди Лудвиг и насочи дулото на пушката си към главния вход.