Читать «Татул» онлайн - страница 116

Тошка се оглеждаше бавно, с едно чудновато любопитство, като че за пръв път влизаше тук. Пък и можеше да се каже, че влизаше за пръв път. Винаги, когато е стъпяла в тази дупка, старата е стояла в това ъгълче и не е давала да се шляят вътре без работа. Като оставяха нещо, и хайде пак навън. Ето и буренцето. Колко е мъничко! Под канелката имаше паничка. На дъното се бяха събрали няколко капки, червени и лъскави като кръв. Тошка завъртя канелката и в паницата потече тънка, изкривена струйка. Виното беше на свършване. Като напълни паницата, тя отпи една глътка, отпи, хем, за да го опита, хем, за да го не изплиска при изнасянето навън.

Когато влезе в кухнята и се обърна, за да го остави на миндерчето, та да иде да пита за черния пипер, тя видя свекървата до вратата.

— Ха така! — рече насърчително старата. — Изпий го сега, та да видиш… виното и без това си е лековито…

— Ами черен пипер има ли? — попита Тошка малко поусмихната.

Старата схвана тая усмивка и я сгълча галено:

— Нищо, нищо! За цер като е, и две паници се изпиват… Ух, аз пък забравих да взема черния пипер… Иди го донеси, в долапчето е, завит е в една книжка… остана още когато Ваню пи…

Тошка тръгна и се усмихна пак: как щеше да изпие цяла паница вино, нали е срамота!… И пред свекървата!

И още щом излезе, старата измъкна из пазвата си шишенцето с гъстата течност. Чу се слабо изкълколване, също като последното вдишване на умиращ. Свърши се. Ръцете й трепереха, сърцето й биеше отвътре, като че искаше да избяга, очите й се въртяха гузно на всички страни. Тя се люлееше от тревога и страх, от страх, че може да не случи. А трябваше да стане, да се свърши, пък каквото, такова… Ако се отложеше само за един ден още, тя нямаше да издържи, щеше да се пръсне от мъка, да полудее от напрежение… И като помириса празното шишенце, тя го пъхна бърже в пазвата си и хукна навън. На вратата я срещна Тошка. Сърцето на свекървата се преобърна, също като че я свари на местопрестъплението.

— Това ли е, мамо? — показа Тошка сгъната хартийка.

— Това е.

Старата искаше да каже още нещо, но сили не й останаха. За пръв път от толкова време тя се уплаши от постъпката си. Но това беше само за един миг. Ако беше я срещнала извън кухнята, може би нямаше да се уплаши…

Тя изтича до стаята, грабна хурката, сви се до прозореца и се ослуша. Сърцето й още не можеше да се успокои. Ударите му, като удари на чук, отекваха в слепите й очи. „Божичко, помогни ми! — помоли се тя горещо и се прекръсти широко. По кожата й полазиха тръпки. Но от страх или от студ тя не можа да разбере. — Само дано хване… Дано я удари… Дано не излъже!…“ — шушнеше си тя, вперила поглед през прозореца. Кой знае защо, все й се струваше, че снахата ще изскочи от кухнята, ще се разтърчи из двора, ще се развика. От татула, хората се побъркват. Помни още когато бяха деца, те се гонеха из улиците и си викаха припевно: