Читать «Татул» онлайн - страница 118

„Какво да правя сега — сепна се Тошка. — Чакай най-напред да измия съдовете, тъкмо има малко топла вода. Тая паница няма защо да я търкам, само ще я изплакна.“ Тя се наведе над котела, гребна малко вода, изми я и я остави настрана. „Да взема пепел от огнището, с пепел по-лесно се изтрива“ — наведе се тя напред и взе да дърпа с машата. Опита да гребне със стиската, но си дръпна ръката: „Ууу, много горещо! Чакай да напълня чинията.“ И като се изправи, нещо я удари в главата. Тя се поспря, мигна и се усмихна тънко с крайчеца на устните си. „Хвана ме, не съм свикнала.“ И се разгледа плахо. „Пък и много беше, цяла паница.“ Повеселя. „Да се опия, за срамотите! — укори си се сама Тошка и още по-широко се усмихна. — Дано само не влезе мама… И дано Ваньо и Петето се позабавят, докато да ми мине… Много ако ме удари, ще взема да си полегна… Ама няма да му се дам, от една паница ли ще легна!…“ Тя постоя така и се отмести към умивалника. Нещо я засмъдя по шията, като че я жилнаха лекичко със стрък млада коприва. Гърлото й изсъхна, слюнката започна да се лепи в устата й. „От черния пипер е — успокои се Тошка. — Ууу как ме гори, проклетият!“ Ставаше й все по-топло, огнени струи протичваха на галоп по жилите й, разливаха се, понесени като от вятър, и все към шията й удряха. Тя се запали, нещо взе да я стяга леко. „Опустяло! — ядоса се на себе си Тошка. — Толкова пък да не съм свикнала да пия!“ Също като че някакви черни мравки лазеха по раменете й, щипеха я и не й даваха мира. Тя се почеса по шията, разкопча си яката на блузата и усети, че й поолекна, удари я хлад. Но само за миг. Шията й пламна пак, задуши я, устата й съвсем изсъхна. „Ох! Дано не ме събори! — уплаши се тя. — Дали пък да легна, докато е време…“ Тя постоя, помисли и реши пак: „Няма да лягам, на една паница вино ли ще се дам!“ И тръгна да стъкне огъня, че фасулът май не вреше вече. Но като се обърна, политна и насмалко щеше да падне. „От една паница вино! — укори се Тошка. — Не съм свикнала, опила съм се!“ Тя пристъпи пак и разпери ръце като щъркелче, което за пръв път се учи да хвърчи. Подпря се на стената и притвори очи. Нещо ставаше с нея, но тя още се надяваше, че ще й мине. И когато след малко погледна, огънят й се видя разкривен, разхвърлян. Обърна се към прозорчето — оградата на градинчицата насреща беше извита и на места начупена. Тошка разтърка очите си. Може би така се виждаше през стъклото. Не. Разкривена беше и рамката на прозорчето. Тя се подпря пак на стената и се попипа по челото. Чудно! Челото й гореше, но като че го пипаше с чужди пръсти. „Ръката ми е изтръпнала“ — помисли си тя. Но и другата й ръка се залепи като чужда. Стана й много задушно, нещо я притисна на шията. Тя дръпна пак яката си и още две секретни копчета цъкнаха рязко. Какво стана? Тя се отпусна и се ослуша. Счуха й се гласове. Кой беше дошъл? Да, това беше гласът на леля й Гела. Защо беше дошла? Кого търсеше тук? Тошка се стресна и помъчи да се опомни. „Така ми се е сторило!“ — успокои се тя. Жажда цепеше гърлото й. Тя се насили да преглътне, но в устата й нямаше никаква слюнка. Не, слюнка имаше, но тя като че попиваше в къртичина. Тогава Тошка се хвърли към медника, гребна вода и започна да гълта. Но жаждата пак не й минаваше. Огънят пукаше гърлото й като нажежена глина. Стана й блудкаво, сви я стомах, тя излази до огнището и се наведе, за да повърне. „Ох, да мога да повърна, та да ми олекне!“ — досети се Тошка и се повлече към полутъмния ъгъл, дето беше възтребът. Тя стигна дотам, подпря се и се помъчи да се задържи така. Но не можа. Прилоша й, главата й бучеше, краката й трепереха. Струваше й се, че нито една част от тялото й не беше нейна, като че и ръцете, и краката, и главата бяха взети отнякъде назаем. Тя се облегна добре, постоя така и по едно време й попремина. Но не можа да се изправи. Само се обърна и при това обръщане й се мярнаха двете черни греди на тавана извити, раздвоени, начупени. Колко време се беше изминало, откак изпи виното? Тя се мъчеше да си спомни, но мисълта отскачаше от главата й като гумена топка. Струваше й се, ако посегне, ще може да я хване. Мярна й се, че яденето е прегоряло и че някой идеше да й се кара. Кой беше този, дето идеше да й се кара, тя не можеше да разбере. В кухнята влезе някой, счуха й се стъпки. Петето! Кога беше отворило, та тя не го усети! Извърна се да види и цяла се скова от страх: гредите на тавана още повече бяха се разтрошили. „Аз ги строших!“ — дигна тя ръце, като да се запази от удар. Някой продума отвън. Това е Иван. Той ще я хване сега и ще я изхвърли от къщи навън. Ето го! Вратата се отвори полекичка, един крак се показа, сетне още един. Влезе Минчо. Тошка въздъхна облекчено. Само той няма да й се кара. Тя се извърна, някакви непознати сили нахлуха в нея. Всичко се въртеше пред очите й, всичко беше извито и разтрошено, ала това не я учудваше вече, така трябваше да бъде. Но Минчо се спря до вратата и като че не смееше да пристъпи навътре. Така беше застанал на вратата, когато тя роди Петето. Но сега тя беше самичка в кухнята, защо е застанал там.