Читать «Татул» онлайн - страница 114

Старата се сепна. Пътната врата хлопна, Петето се разтича из улицата като изтървано теленце и ясното му гласче закънтя:

— Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!…

Сега?

Сега вкъщи оставаха само двете. Никой няма да види и да чуе. Само дано не се домъкне някоя гостенка. Старата настръхна, като си помисли, че някоя бъбрива съседка може да се дотътре за нещо тъкмо в това време… Ще я изпъди… Но как ще я изпъди, нали може да се досети… Сега и майка й да се завърнеше от гробищата, старата не би я посрещнала радостно… Само трябваше да се бърза. Никакво отлагане. Още сега, ако може, още до обед да се свърши всичко.

Старата се залепи на прозореца и се вторачи навън. Вратата на кухнята изскърца леко. На двора се показа Тошка, позавъртя се зад хамбарчето, излезе оттам и зави към хармана. „Отива за дърва“ — рече си старата със засъхнало гърло. И изведнъж тя цялата отмаля, силите я напуснаха, главата й отегна на плещите като камък. Тя знаеше какво трябва да прави сега, но не можеше да се помръдне, краката й се бяха свили като претрошени. „Няма ли да мога?“ — попита се тя изтръпнала от ужас и се подпря на ръце. И се дигна, без сама да усети как. „По-скоро! По-скоро!… Няма време!“ — повтаряше си тя в ума и се люлееше като трескава. Към килера, към сандъка… Тя намери ключа, отвърза го от престилката си и влезе пипнешком в полутъмната стаичка. Ръцете й трепереха, но тя отключи бързо и още по-бързо затършува из сандъка. Започна да мята наредените дрехи, сетне се досети, че пак трябва да ги нарежда, укори се и наново започна да ги нарежда. „Какво правя аз? — рече тя гласно и затършува шишенцето и малкото вързопче. — Да ме не види само. Да ме не види, че бъркам тук!“ — плашеше се старата, без сама да знае защо не трябваше да я види, че тършува в сандъка си. Струваше й се, че ако види, ще се изсмее и ще разкрие целия й план… „Ох, божичко, света Богородице! Къде съм ги навряла тия работи!“ — косеше се тя и бъркаше между наредените стари и изпокъсани дрехи. Времето хвърчеше, струваше й се, че е изминал цял ден. Тошка сигурно се е върнала, влязла е в кухнята и чака да я попита за нещо. И като види, че я няма, ще дойде да я търси в стаите, ще се вмъкне и в килера. И ще я види какво прави. Ами сетне? Всичко ще се разтури, ще иде по вятъра!… Но защо ще се разтури? Защо ще иде по вятъра?… Старата се поокуражи и с двойни сили затършува проклетите неща…

Страхът не я пущаше и колкото бързаше да ги на мери, толкова по се заплиташе в размотаните разхвърляни парцали. Най-сетне! Ето! Тя ги напипа, стисна ги и ги грабна. Но се дръпна назад. Трябваше да заключи. Кой знае защо, тя си втълпи, че непременно трябва да заключи. Все й се струваше, че някой ще влезе след това и ще попита: „Ами този сандък защо не е заключен?“ И чак когато завъртя ключовете, тя се досети, че няма защо вече да заключва. „Пък и по-добре е да си е отключен! — съобрази наново тя. — Досега все е бил отключен, нека пак да си е така…“ И тя насочи ключето. Но ръката й трепереше и ключалката като жива все се изплъзваше настрана. А и не беше много светло, та да види. „Да опустее макар! Никакво да се не види! — разлюти се тя. — Ух, че съм пипкава и аз!…“