Читать «Татул» онлайн - страница 117

Татул ли си яла,

та си полудяла!

Татул ли си яла,

та си полудяла!

Старата стисна дланите си: „Ох, има си хас да се побърка някак, че да хукне из махалата!… Божичко миличък Господи, за какво сме тогава!…“

Тя се залепи за стъклото: от кухнята й се дочу вик. Или нямаше нищо?

„Дали да ида да видя?“ — попита се тя и заклати отрицателно глава. Страхуваше се да надникне. Ами ако е разбрала всичко, ами ако я посрещне на вратата, че се хвърли на врата й? „Ще чакам! — окуражи се тя. — Ще чакам тук, пък каквото, такова!…“ Тя се въртеше неспокойно, очите й шареха като на изумяла. „Или пък да изляза? Да ида у какини, а? — попита се тя. — Тогава ще е по-лошо. Отровила я, ще рекат, и излязла…“ Не, ще си седи вкъщи, па когато всичко се свърши, ще се развика, ще се разтърчи, ще се изприпее, та цялото село ще дигне на главата си!… Колко време се измина? И дали Иван и Петето няма да се върнат? „Не, няма да се върнат, пладнина не вярвам да е станало, те там ще обядват…“

В цялата къща беше тихо и спокойно. На двора се разхождаха няколко кокошки, кълвяха и потичваха ту насам, ту натам. Един петел изкукурига, сетне пътната врата като че хлопна. Кучето излая, спусна се и пак се сви назад.

Старата премаля. „Ох, дано не се е върнал Ваню!“ Тя знаеше, че Иван ще се разтърчи, всичко ще дигне на крак, ще намери талига и ако има време, ще я закара до града на доктор… Пък ако я намери изстинала, тогава… Ще си замълчи ли той, или…? През последните дни той беше станал друг човек, тя виждаше това. И нямаше нищо чудно, ако я хванеше за яката и попиташе с яд и злоба: „Ти ли го направи това?“ Старата изстина. „Той ще го извърши това; той не е с всичкия си!…“ И ще я предаде на общината. Защото само той можеше да се сети какво е направено…

Прилоша й. Тя се облегна на рамката и се отпусна. Но се изправи като опарена: навън й се счуха стъпки, някой като че се обади от кухнята.

— Божичко, отидох си! — изпъшка старата и се сви като от стомах.

Но в кухнята беше само Тошка. Като влезе там, тя изсипа половината от черния пипер във виното, разбърка го с една лъжица, постоя, погледна в паницата, усмихна се и разгъна пак книжката. „Я да го изпия всичкия, няма да ме отрови я!“ — рече си тя и го изсипа до прашинка над виното. Лекарството беше от свекървата. Тошка искаше да го изпие всичкото, та по-скоро да оздравее. Тогава и свекървата ще се радва. Така тя искаше да й угоди, да я поласкае. „Нали ти думах, бульо — ще се похвали тя, — на инфлуенции, на простинки това им е всичкото!…“ „Но на гладно ли сърце да го изпия? — спря се тя, помисли и дигна паницата. — Нали е цяр, по-добре е на гладно сърце.“

Виното беше студено, първите глътки я прерязаха като с нож. Но черният пипер я сгря. Тя постоя така с паницата в ръка, сетне я дигна и я допи на един дъх. Между приятния и резлив вкус на виното се промъкваше някаква едва доловима жилка. Но Тошка не й обърна внимание. „От буренцето — мярна се през ума й. — Сгря ме!“ — усмихна се тя, като постоя малко. Един топъл талаз се разливаше бавно по гърдите й, усилваше се, пълзеше по всички части на тялото й и притваряше неусетно дългите й мигли.