Читать «Затворницата на дракона» онлайн - страница 8

Тя вече му беше обърнала гръб и молеше някаква прислужничка да я отведе в стаята, определена за нея. Ако Джилбърт или лорд Годуин се бяха опитали да я спрат, щеше хубавичко да им покаже как хапе една обезумяла от мъка жена. За щастие никой не го направи. Когато изкачи стълбите до стаята на върха на кулата, нещастната девойка даде воля на сълзите, които я заслепяваха.

ТРЕТА ГЛАВА

Роина се събуди, загубила чувство за ориентация. Това продължи само няколко мига. Вече знаеше къде е и защо се намира тук. Не помнеше кога е заспала, но трябва да е било много след полунощ. Сега усещаше как ужасът постепенно смразява кръвта й и я вцепенява.

През малкия прозорец се прокрадваше светлината на деня. Тя не беше по-обилна от тази на огнището и на свещите, запалени в стаята. Мина много време, преди да си зададе въпроса кой беше дал топлина и светлина на стаята й. Кой беше дръпнал и завесите на леглото й? Ако Джилбърт е дръзнал…

— Да не искаш да лежиш, докато дойде свещеникът?

— Милдред! — Роина зяпна от изненада, познала скъпия глас.

— Аз съм, милата ми!

Девойката седна в леглото. Прислужницата й се беше настанила върху нейната собствена ракла.

Не можеше да си спомни и минута, през която Милдред да не е била с нея. Преди да обслужва Роина, беше се грижила за лейди Ан.

Милдред беше дребна жена, по-ниска от Роина, но доста закръглена. Не можеше да се отрече, че прислужницата й обича да си похапва. Въпреки че беше само на четиридесет и пет години, кестенявата й коса беше започнала да посивява. През изминалите три години й бяха разрешили да живее с Роина — единственото добро нещо, което Хюго Д’Амбре беше направил за заварената си дъщеря.

— Как така си тук? — Роина се огледа дали са сами в стаята.

— Когато вчера сутринта дойде да те вземе, той заповяда да се опаковат и донесат всичките ти вещи. Тези грубияни искаха да ме оставят, но аз им дадох да се разберат!

— Бил е сигурен, че ще участвам в този фарс — отбеляза горчиво Роина.

— Когато пристигнах, успях да зърна старика. Как си могла да се съгласиш на този брак?

Роина усети как сълзите отново напират в очите й. Когато заговори, долната й устна още трепереше:

— Джилбърт едва не преби майка ми! Страхувам се, че ако не бяха дала съгласието си, щеше да я умъртви.

— О, пиленцето ми! — Милдред се разплака. Приближи се към леглото и взе девойката в прегръдките си. — Знаех си, че е чудовище! Също като баща си. Всеки път, когато се увърташе около теб, ти говореше такива сладки приказки… Никога не е успявал да ме заблуди.

— Да ме прости Господ, но толкова го мразя! Да не мислиш, че е загрижен за бъдещето ми? Той преследва само своите интереси.

— Така е. Тук вече се приготвят за война. Говори се, че всички ще напуснат крепостта до утре сутринта. Господарят е обещал на Джилбърт рицарите и войниците си. Ще му даде и злато, с което би могъл да наеме още хиляда души. Няма да е далеч времето, когато всичко, отнето ти от онова чудовище Фулкхърст, ще ти бъде върнато.

— Не на мен — издума тъжно девойката. — Мислиш ли, че Джилбърт ще ми върне някога имотите? Той ще ги заграби за себе си. Когато Лионс се спомине, ще ме върне, но само за да ме омъжи отново. Така непрекъснато ще трупа богатства.