Читать «Затворницата на дракона» онлайн - страница 21

Девойката бавно поклати глава. Погледът му се спусна към дюшека. Сякаш арогантно искаше да й каже, че е освободена, след като не желае да изпълни молбата му. Роина се приближи до леглото. Така той можеше да я вижда, без да изправя глава. Очите му обаче бяха затворени. Изобщо не го беше грижа, че тя стои до него. Или просто не беше я чул, тъй като нозете й бяха боси?

Роина започна да го разглежда. Огромното му тяло изпълваше цялото легло. Не беше сигурна дали е по-висок от Джилбърт, но със сигурност гърдите му бяха по-широки. Ръцете му бяха силни и дълги, с ясно изразени мускули. Раменете, шията и гръдният му кош също бяха мускулести. Както и да изкарваше прехраната си, явно този мъж беше принуден да се труди усилено. Може би беше секач? Един от феодалите на баща й беше по-мускулест и от най-силния рицар.

Роина съзнаваше, че го зяпа най-безсрамно, но не можеше да откъсне поглед. Наистина беше много силен. Мислено благодари на Джилбърт, че именно него бяха намерили. После се засрами. Този човек можеше да я счупи на две с голите си ръце. Добре, че беше завързан.

— Съжалявам много — започна тя и в следващия миг се учуди защо шепне, след като бяха сами. — По-добре е да не чувам какво ще ми отговорите, но трябва да ви обясня защо сте тук.

Очите му отново се отвориха. Главата му леко се изви, за да може да я вижда. В погледа му вече нямаше любопитство, а съвършено спокойствие. Вероятно очакваше да получи отговор на всичките си въпроси, но тя не беше толкова смела. Мъжът щеше да узнае само това, което е необходимо, и нищо повече.

Сега, когато трябваше да го направи, Роина усети как я облива червенина от шията към лицето й.

— Аз и вие… Ние… Ние трябва…

Въпросът отново се настани в погледа му. Но девойката не беше в състояние да произнесе и дума повече. Толкова се срамуваше! Опита да си припомни, че той беше само един крепостен селянин. Тя винаги е била любезна, но твърда с прислугата, както майка й я беше учила. Но този мъж не приличаше на прислужниците, с които беше свикнала лесно да се справя. Ах, тази негова надменност!

Тогава някой леко подраска на вратата. Роина едва не се разтопи от облекчение. Най-сетне Милдред се беше появила! Вече не обръщаше внимание на мъжа в леглото, който беше напрегнал всичките си мускули в очакване на нейното обяснение, и буквално изхвърча от стаята.

Уорик се отпусна обратно и изръмжа раздразнен. Да я вземат мътните! „Ние трябва…“ Какво трябваше да направят? Защо просто не изплюе камъчето? Наложи си да бъде спокоен. Не можеше да я обвинява. Девойката беше изключително нежна и деликатна. Притежаваше почти неземна хубост. Освен това не тя го беше домъкнала тука.

Не можеше да си обясни другояче присъствието й, освен с това че трябва да му е донесла храна. Може би подносът беше не пода? Но не беше свалила парцала от устата му. Как тогава щеше да се храни?

Това бяха въпроси, за които не намираше отговор. Нужно му беше единствено спокойствие. За каквото и да го бяха домъкнали тук, скоро щеше да стане ясно. Тогава щеше да мисли как да си отмъщава. Човекът, отговорен за пленничеството му, просто щеше да умре! Това беше клетва, изречена преди години. Още тогава душата му се беше сгърчила и умряла от опустошенията в земите му. Никой нямаше право да му стори каквото и да било зло, без да плати скъпо за това. Тази клетва беше спазвал вече шестнадесет години, половината от своя живот. Щеше да я спазва до последния си ден.