Читать «Затворницата на дракона» онлайн - страница 19

Гневът и несправедливостта я караха да крещи и именно последните й думи събудиха Уорик. Той не отвори очи. Прекалено дълго беше по бойните полета, за да дава на противника такова предимство.

След малко вратата се затръшна и наоколо стана тихо. За момент беше оставен сам, но тази писклива жена скоро ще се върне. Беше чул думите й. Жените обаче не изнасилват! Как биха могли да го направят, като нямат подходящ инструмент? Във всеки случай сигурно няма него предвид. Това беше просто шега, изречена от една грубиянка. Но колкото повече време минаваше…

Той отвори очи и се загледа в тавана. Стаята беше добре осветена. Обърна глава към вратата, но го прониза болка. За момент застина, затворил очи. Лежеше на меко легло. Върху бедрата му беше преметнат някакъв плат. Явно все още беше така, както го бяха пленили — без дрехи. Нямаше смисъл да го обличат, след като може да го направи и сам. А леглото? Все пак беше по-добре от тъмницата.

Тогава усети белезниците на ръцете си. Опита да раздвижи едната и чу дрънченето на вериги, които придърпаха глезена му. Господи, бяха го завързали! И то не с въже, а с вериги!

Ако искат откуп, тогава знаеха кой е. Крадците и престъпниците действаха само когато са сигурни, че пленникът ще им плати. Не се интересуваха дали са отвлекли рицар или търговец, господарка или селянка. Не подбираха и методите на мъчение, стига да постигнат целта си. Веднъж беше превзел укреплението на един бандитски главатар. В тъмницата му беше открил тела, смазани от тежки камъни. Кожата им беше опушена от изгаряния. На някои стъпалата бяха почти овъглени. Всички бяха мъртви, забравени от мъчителите си заради неговата обсада. Но сега той самият не лежеше върху пода на някоя колиба. Каменните стени означаваха богат господар.

Уорик отново отвори очи. Опита се да игнорира болката в слепоочията си и да обмисли възможностите, които му даваше този изтънчен затвор. Вдигна глава и я видя до леглото си. Тогава реши, че е умрял. Не, такава жена не можеше да бъде смъртна. Със сигурност беше един от ангелите Господни, съществуващи единствено в отвъдното!

СЕДМА ГЛАВА

Роина гледаше как Джилбърт затваря вратата след себе и. Като чу подрънкването на веригите, обърна поглед към леглото. Пленникът лежеше неподвижно, със затворени очи, но тя не се съмняваше, че е в съзнание. Пред нея беше проснато едно огромно мъжко тяло. Под главата му нямаше възглавница. Изведнъж мъжът изправи глава и впери поглед в нея. Роина забрави да диша.

В изненадата му сивото на очите ставаше по-сребърно, меко и блестящо. Въпреки че лицето му се прикриваше от голяма кърпа, девойката можеше да се закълне, че е красиво. Чертите му бяха изразителни и някак си надменни. Какво я навеждаше на тези мисли? Широките скули или орловият нос? Може би квадратната му челюст, вирната още повече от кърпата? Но надменността беше присъща единствено на благородниците. За крепостния селянин това качество можеше да донесе единствено камшици по гърба.

Този крепостник обаче не свеждаше поглед в присъствието на дама! Или беше прекалено смел, или от изненадата все още не можеше да си спомни къде му е мястото. Ами тя? В тази нощница със сигурност нямаше вид на дама. Материалът, от който беше ушита, бе толкова фин, че направо прозираше. Халатът й беше от рядко източно кадифе, подарено от майка я. Тя сама си го беше ушила.