Читать «Затворницата на дракона» онлайн - страница 2

Нейното желание съвпадаше с това на Роина. Лорд Годуин Лионс, когото Джилбърт беше избрал за неин съпруг, можеше да й бъде дядо. По-точно прадядо. Майка й, която трябваше да я убеди да приеме предложението, в този момент само потвърди слуховете:

— Познавам Лионс. Той не е подходящ, за наследница от рода Белем. Дори и да пренебрегнем възрастта, името му е свързано с такава скандална слава! Никога няма да одобря такъв съюз!

— Той е единственият, който ще успее да възвърне имотите й — изтъкна Джилбърт.

— Защото баща ти ги изпусна, заслепен от собствената си алчност.

— Не — той е единственият…

— …който ще заграби земите на съседа си? — В гласа на лейди Ан прозвуча презрение към доведения й син. То обаче не можеше да се сравни с онова, което беше изпитвала към баща му. — Той ще обяви война и няма да търси помощта ти? Ще насилва жените да се омъжват повторно още преди да са изстинали труповете на съпрузите им? Това стана възможно след като слабохарактерният Стивън седна на трона!

Джилбърт се изчерви от гняв. Продукт на своето време, той изобщо не се срамуваше от онова, което баща му беше причинил на лейди Ан. Стивън беше отнел короната от Матилда след смъртта на стария крал Хенри. Тогава кралството се беше раздвоило. Половината от феодалите не приемаха жена на трона. Останалите й бяха верни и искаха да ги управлява синът й Хенри Аквитански. Хюго Д’Амбре подкрепяше Стивън. За него беше в реда на нещата да убие бащата на Роина, васал на Хенри. После принуди вдовицата на Уолтър Белем да се омъжи за него и така си присвои всички земи на единствената наследница. Доби контрол и върху имотите, които Ан беше донесла като зестра. Нито Ан, нито Роина можеха да разчитат на нечия помощ. Кралството беше хвърлено във вълна от беззакония.

За разлика от баща си, който вършеше своите безобразия злобно, Джилбърт беше типичен продукт на своето време. Груб и невъздържан, най-много обичаше да пълни хазната си на чужд гръб. Седемнадесет от своите двадесет и три години беше преживял в анархия. Политиката му не се отличаваше от тази на останалите феодали. Повечето от тях се възмущаваха от безхарактерния крал, но успяваха да се възползват от царящото беззаконие.

В интерес на истината, за тези три години, като доведен брат на Роина, той не я беше нагрубил нито веднъж. Не беше посегнал и да я бие, както правеше баща му. Като рицар, Джилбърт беше добре обучен и смел. Като мъж беше дори красив. Косите му бяха гарваново черни, а тъмните му очи издаваха остър ум. До този ден Роина го беше мразила единствено защото беше син на такъв баща. Поради ненаситната си алчност те постоянно водеха войни със съседите. Това беше разкъсало земите им. Всичко по-ценно, което притежаваха двете с майка й, вече беше загубено. Бяха разтурили брачния договор, създаден от баща й. Държаха я неомъжена, за да продължават да безчинстват с имотите й. Всяка година облагаха нейните васали с непосилни данъци.

Миналата година Хюго Д’Амбре съвсем безразсъдно беше решил да завземе крепостта Дирууд, но сякаш се беше пъхнал в гнездо с оси. Дирууд принадлежеше на един от най-силните военачалници на северните провинции, лорд Фулкхърст. Той не само се беше притекъл на помощ на своя васал в Дирууд, но оттогава систематично разоряваше нахалника, дръзнал да нападне негова собственост. За нещастие целта му не бяха само имотите на Хюго, но и тези, придобити чрез настойничество. Тогава бащата на Джилбърт разбра какво нещастие е да имаш слаб крал. Монархът отказа да му се притече на помощ, прекалено зает със собствените си проблеми. Преди два месеца Хюго беше убит при тези безредици, но това не задоволи Фулкхърст. Джилбърт не се съмняваше, че нещата вървят към жестоко отмъщение.