Читать «Затворницата на дракона» онлайн - страница 13

— Защо се колебаеш тогава?

— Не ставай глупава, момиче! Никой няма да повярва, че е мой син. Твоето дете ще бъде друго нещо.

Какво го караше да бъде толкова сигурен? Този човек бе по-лош, отколкото си го беше представяла. Тя е негова съпруга, а той възнамерява да я заплоди като някоя крава или свиня. Ако не може да го направи, щеше да повери тази задача на друг. Джилбърт, разбира се, нямаше да има нищо против това. Него го интересуваше крайният резултат — детето.

Защо Господ я наказва така? Мъжът й е толкова немощен и хилав! Би могла да го повали с една ръка. Но какво ще стане с майка й, ако го направи? Сега той е неин съпруг и всички права бяха на негова страна. Собственият й живот е в ръцете му. Ако реши да й го отнеме, никой няма дори да го попита защо го е направил.

— Дали не съм сгрешил този път? — Гласът му изщрака от раздразнение. — Веднага ела тук и ме подготви, съпруго моя!

Това си беше чиста заповед. Роина беше сигурна, че ако го докосне, ще припадне.

— Не мога — каза тя достатъчно високо, за да не й се налага да повтаря. — Ако мислиш да консумираш брака ни, направи го сам. Нямам намерение да ти помагам.

Лицето му стана кървавочервено. Със сигурност никоя от предишните му десет съпруги не беше дръзнала да му отказва. Дали няма да я набият за непокорството? Очевидно той не може сам да се справи с тази задача.

— Ти… ти…

Женихът не успя да продължи мисълта си. Очите му заплашваха всеки момент да изскочат от орбитите си. Лицето му стана мораво. Той се олюля, а ръката му с такава сила се вкопчи в гърдите, че ребрата му сякаш потънаха навътре. На езика и беше да издума нещо помирително. Преди да успее да го направи, съпругът й се олюля и без да издаде и звук, се строполи по гръб.

Роина залази по леглото и погледна надолу. Той лежеше неподвижно, проснат върху килима, с ръка, продължаваща да притиска мършавия гръден кош. Очите му бяха изцъклени. Не се забелязваше никакво дишане.

Роина продължаваше да се взира в него. Дали е мъртъв? Как би могло да я сполети такова щастие? В гърлото й заклокочи смях, но навън излезе само един стон. Какво ще прави Джилбърт сега? Вината изобщо не беше нейна. Все пак, ако не му беше отказала… Дори и да имаше някаква вина за състоянието на този дърт нещастник, не изпитваше и капка угризение. Как би могла да знае, че едно малко недоразумение ще го убие?

Дали наистина е мъртъв? Не би могла да го пипне, за да провери. Дори и сега мисълта за неговото докосване я караше да настръхва от отвращение. Някой трябва да установи истината!

Роина скочи от леглото и се втурна към вратата. В салона връхлетя направо в ръцете на Джилбърт.

— Ето, бях сигурен, че ще стане така — отбеляза недоволен той. — Искала си просто да избягаш, но това няма да стане. Веднага ще се върнеш обратно и…

— Той е мъртъв, Джилбърт.

Ръцете му се впиха в раменете й. После я сграбчи за ръка и я повлече обратно към стаята. Коленичи до старика и сложи глава върху гърдите му. Когато стана, лицето му беше изкривено от гняв.

— Как направи това?