Читать «Затворницата на дракона» онлайн - страница 128

Последния месец лейди Ан беше намалила съпротивителните сили на дъщеря си до нулата.

— Той те обича. Сам ми призна това, когато го попитах.

— Майко, как можа да го попиташ такова нещо? — беше възкликнала ужасена Роина.

— Защото трябва да знам. Ти никога няма да си направиш този труд!

— Разбира се, че няма да го направя! След като един мъж сам не признава чувствата си…

— Точно там е проблемът, детето ми! Когато го попитах защо не ти се е обяснил в любов, той отговори, че не знаел как.

Уорик бе способен и на това. Колко хитро от негова страна! Да каже на майката точно онова, което би искала да чуе!

Тя не би могла да се предаде и да се омъжи за него. Какво от това, че сърцето й започваше да бие по-силно в негово присъствие, че продължаваше да копнее за тялото му, макар и в това състояние. Желанията й са без значение. Тя няма отново да се превърне в глупачка, като отвори сърцето си за нови рани.

Днес седеше до прозореца. Може и да е отново господарката на Туре, но искаше стаята й да е запазила атмосферата от моминството.

Погали тапицираната пейка под себе си. Усмихна се, като я сравни с твърдата в стаята на Уорик. Наистина, там имаше два прозореца и стъклата бяха скъпи, а нейните бяха счупени при последната обсада. Априлският вятър повяваше омаслената хартия на едното крило. През него едва успяваше да зърне алеята към главната порта. Тя продължаваше да бъде пуста, като се изключи някакъв търговец, мъкнещ куфар със стоки.

Прозорецът не се чупеше за пръв път. Когато беше на девет години, тя случайно го беше направила, но тогава две години никой не постави хартия върху него. Така можеше да наблюдава постройката отпред, която беше с един етаж по-ниска от кулата. Покривът й беше над параклиса, отстоящ на два метра под нея.

Веднъж от този прозорец беше скочила върху покрива на параклиса. Изплашената до смърт прислужница тогава се беше разкрещяла из замъка, че се е убила. А Роина просто искаше да докаже, че стаята й не би могла да бъде затвор за нея.

Младата жена се усмихна, поставила ръка върху огромния си корем. Дъщеря й няма да постъпва така глупаво, а и самата Роина щеше да заповяда да се инсталират метални решетки върху прозореца. Сега разбираше гнева на майка си. Една погрешна стъпка, и би могла да се убие.

— Мечтаеш ли, госпожо?

Роина застина. Не можеше да повярва, че Джилбърт затваря след себе си вратата и пристъпва към нея.

— Как успя да минеш през портите?

Той се разсмя.

— Няма нищо по-лесно от това. Днес е денят, когато от града пристигат търговците, за да изкушават дамите в замъка. Днес аз съм търговецът. Трудно е тук да проникне с армия, за сам човек обаче не е проблем.

— Нима имаш още армия?

Веселостта му някъде се стопи.

— Не, но… О, пресвета Дево! — възкликна Джилбърт, загледан в корема й. — Значи планът успя, все пак?

Роина почти можеше да чуе мислите му, предизвикани от невероятната му алчност.