Читать «Затворницата на дракона» онлайн - страница 130

„Почти!“ Господи, кога най-сетне ще й се усмихне щастието?

До ушите й достигна звънтенето на метал. Най-сетне се беше сбъднало желанието им да се избият един друг. Какво значение има, че тя седи на ръба, а дворът е на тридесет метра под нея?

Спазъм залюля тялото й и я накара да потърси опора Скокът върху покрива й донесе първата контракция. Роина се присви и хлад прониза тялото й. Не, не сега! Дъщеря й трябва да почака малко!

Обърна се към прозореца и запристъпва по тесния перваз, който обточваше покрива на параклиса. Невъзможно беше да се върне обратно, особено така деформирана.

С левия си крак напипа отвор. През него минаваха стрелците, когато трябваше да мятат стрелите си срещу врага. Той беше на шест метра от пода и можеше да се използва само със стълба.

Роина с мъка се наведе, отвори люка и извика:

— Помощ!

Отчаяният й зов донесе неочакван резултат. Веднага отнякъде дотърча един прислужник. Той беше много дребен и само зяпаше смаян нагоре. Преди да му заръча да донесе стълба, от прозореца се появи Джилбърт.

— Върни се обратно! — извика той, преди да скочи на перваза.

Роина не помръдна. Беше като парализирана. Появата на доведения й брат означаваше, че Уорик е мъртъв! Джилбърт отскочи към нея и леко я блъсна. Изтощен от битката с Уорик, единият му крак се подгъна и той загуби равновесие. Тялото му хлътна в отвора на люка, но някак си успя да се задържи. Ранен и задъхан, Джилбърт с мъка се заизмъква нагоре.

Роина стоеше като вкоренена. Не можеше да свикне с мисълта, че Уорик е мъртъв. Но защо не бутна доведения си брат в дупката, въпреки че лесно би могла да го направи? Защо не захвърли и сабята му към стената. Просто стоеше като онемяла, докато… Уорик не изникна пред нея.

Смаяна, тя отстъпи крачка назад. Той й се усмихна окуражително и се нахвърли срещу Джилбърт, който вече беше измъкнал меча си.

Облекчението й беше прекъснато от нова болка. Тя не беше така остра, но бе по-дълбока от предишните. Роина не й обърна внимание, впила поглед в биещите се мъже.

Лавирайки, те отскачаха напред и назад по тясното пространство и я принуждаваха да се пази от тях. Роина продължи да не обръща внимание на болките. Когато двамата се отдалечиха от отвора, тя можа да погледне надолу. Помощ беше дошла. Слугите държаха едно платно и с жестове я призоваваха да скочи.

Какви идиоти! Как кадифето от олтара ще издържи тежестта й? Не й остана много време да се колебае. Отстъпвайки назад, Джилбърт неволно я блъсна и Роина усети само въздух под краката си. Той веднага я хвана с едната си ръка. Тежестта й явно го затрудни, защото хвърли меча си и я сграбчи с двете. Обърнал гръб към Уорик, Д’Амбре мислеше единствено да спаси живота на заварената си сестра.

Тя се беше вкопчила в него разтреперана. Не го пусна и когато вече я беше измъкнал и изправил на крака.

Забравен за момент. Уорик напомни за себе си.

— Свали ръцете си от нея, Д’Амбре!

Заплахата в гласа му, както и насоченият към гърдите на врага му меч, приканваха към подчинение. Вместо да я пусне. Джилбърт още по-здраво я сграбчи. Роина веднага отгатна мислите му.