Читать «Бизнес с артефакти» онлайн - страница 3

Тъкмо започнах да давам оценка на моя гид, когато Цвайг, пробиерът, пристъпи към вратата на офиса си и погледна навън.

— Кой е следващият? — попита той. — Ти ли, Джаръл?

— Да, сър — отвърнах аз, вдигнах лопатата си и го последвах вътре.

Той се отпусна до бюрото си и ме погледна с уморен поглед.

— Какво ми носиш, Джаръл?

Аз измъкнах амулета от раницата си и му го подадох през бюрото. Той го разгледа внимателно, забелязвайки начина, по който мигаха вградените гобровири¹ и вдигна поглед.

— Нелошо — каза той.

— Той е с твърде фина изработка, нали?

— Нелошо — повтори той. — Седемдесет и пет долара, това е моята последна дума.

— Какво? Та аз пресметнах, че този амулет струва най-малко петстотин! Хайде, Цвайг, бъди умерен. Погледни качеството на тези гобровири!

— Много добро — призна той. — Но ти трябва да разбереш, че колкото и да е привлекателен, не е скъпоценен камък с твърде висока стойност. А аз трябва да взема под внимание както историческата, така и истинската му стойност. Ясно ли ти е?

Намръщих се. Сега щеше да последва дълга реч относно търсенето и предлагането, дефицита на скъпоценни камъни, цената на превоза до Земята, пазара и т.н. Аз се обадих, преди да успее да я започне.

— Не искам да се пазаря, Цвайг. Дай ми сто и петдесет, или ще го задържа за себе си.

— Какво ще правиш с него? — хитро се усмихна той. — Ще го подариш на Бритиш мюзеум ли?

Забележката му ме жегна. Погледнах го тъжно, а той добави:

— Ще ти дам сто.

— Сто и петдесет, или не го давам.

Той се пресегна отдолу и загреба от едно чекмедже десет десетдоларови банкноти, след което ги разстла отгоре на бюрото.

— Аз предлагам толкова — каза той. — Това е най-доброто, което Компанията може да направи.

Погледнах го отчаяно, след това взех намръщен десетте десетдоларови банкноти и му подадох амулета.

— Вземи. Ти можеш да ми дадеш тридесет сребърника² за следващия, който ще ти донеса.

— Не ми се сърди, Джаръл. Това ми е работата.

Подхвърлих една от десетте банкноти на чакащия Долбак, кимнах рязко и излязох.

Върнах се в мизерното си жилище в покрайнините на земната колония в състояние на дълбока депресия. Всеки път, когато предавах някой артефакт на Цвайг, а през осемнадесетте месеца от деня, в който приех тази проклета работа, аз му бях предал съвсем малко, се чувствувах като един Юда. Когато си мислех за редицата стъклени шкафове, които можеха да бъдат напълнени с моите находки, да кажем в залата на Волтус в Бритиш мюзеум, изпитвах болка. Кристалните щитове с двойна ръкохватка, клиновете за поставяне между зъбите³ от най-фин обсидиан, обиците с техния филигран от зъбци — всички те бяха произведения на една от най-плодовитите цивилизации въобще, тази на старите волтусианци, а бяха разпръсквани по всички ъгълчета на Галактиката като дрънкулки.

Днешния амулет, какво направих с него? Продадох го на… на един доставчик, за да бъде откаран с кораб на Земята и продаден на търг на лицето, предложило най-висока цена.

Огледах стаята си. Беше малка, спретната и с нито един мой собствен артефакт в нея. Всичките си съкровища бях прехвърлил през тезгяха на Цвайг. Нямах желание да оставя за себе си нито един. Чувствувах, че страстта на антикваря умираше в мен, задушена от дивия комерсиализъм, който ме впримчи от момента на подписването на контракта с Компанията.