Читать «Вълчи светове» онлайн - страница 52
Алън Кол
— По дяволите! Това момче само дето не ме уби! Какви неща само трябва да правя за Имп… за каузата!
Глава 15
„А какво бъдеще само ме чакаше като кибролатен оператор“ — помисли тъжно Стен, докато оглеждаше строените си бойци. Стояха изпънати като на парад на площадката точно пред „Балдър“.
„О, Махони, ще ти го върна някой ден!“ — изпъшка наум Стен. Тук бяха мъжете на Восберх. Небръснати, немити, но добре въоръжени — и смъртно опасни.
До тях, мятайки коси враждебни погледи, бяха командосите на Филипс. Лъснати от глава до пети.
Имаше и други, събирани по един — по двама, плюс тайфата на Игън, ученолюбиви на вид хлапета от Лицея.
„Защо все аз? Защо все на мен?“ — зачуди се Стен.
От двете страни на Стен стояха Восберх, облечен в проста кафява униформа, Филипс в лично ушитата от нея женска униформа (подозрително напомняща гвардейското облекло), Алекс и Кършайн.
Кършайн явно беше решил, че трябва да е личният бодигард на Стен, и се беше въоръжил с идеалното според него за целта оръжие.
Доколкото Стен можеше да прецени, тъй, като Кършайн не позволи на никого да го огледа, ставаше дума за огнестрелно оръжие изцяло на автоматичен режим, с дълга около метър и половина цев.
Стен знаеше, че никое човешко същество не би могло да стреля с него, без откатът да го убие. Доколко Кършайн можеше, беше въпрос на несигурни хипотези.
„Ох, Махони…“ — помисли си пак Стен.
Работата обаче си е работа. Крачка напред.
— БАТАЛЬОН…
— РОТА… РОТА…
Виковете закънтяха над бруления от вятъра плац.
— Командирите на роти. Към корабите… води!
Чуха се команди.
И нищо повече — освен воя на вятъра и тропането на ботуши.
И нищо повече, освен Стен и Алекс — и двамата знаеха защо са си избрали точно тази професия.
И така, без знамена и без фанфари, тръгнаха на война…
ТРЕТА КНИГА
ПОЕМАНЕ НА НОЖА
Глава 16
Янската цитадела беше вкопчена в плоския връх на покритата със сняг и лед планина. Трите планински склона се спускаха отвесно. Само по четвъртия се виждаше вкопан от машини път, който се виеше до билото като змия. Път, осеян с живи и електронни постове на всеки двайсетина метра.
Цитаделата представляваше нещо повече от теологически център на войнската вяра/каста — тя също така беше терен за обучението на всички янски кадети.
Беше разположена на една не особено гостоприемна планета, близо до края на северния й континент. И със самата си външност обещаваше монашеска всеотдайност, аскетизъм и смърт — всъщност най-краткото обобщение на яничарската вяра.
Стен и наемниците му бяха успели да проникнат лесно дотук — с помощта на таланта му и на наземните лихтери на бхорите.
Бяха залегнали в подножието на една от стените, най-стръмната, която Стен можа да избере от видеоснимките, направени от въздуха. Най-стръмната и по тази причина — вероятно най-малко охраняваната, особено сега.
Високо над тях, на платото, се беше проснала самата Цитадела. Наподобяваше черен цефалопод, с изгърбения си център и изпънатите като пипала от него четири тръби на казармите, в които се помещаваха килиите на янските кадети.