Читать «Вълчи светове» онлайн - страница 51

Фишът продължаваше да се върти. Стен вдигна очи към великана с нескрито уважение. Този Кършайн беше предлаган четири пъти за най-високия медал на Империята! И…

— Що са те шкартирали четиринайсет пъти?

— Не се оправям с хората.

— Защо? — попита Игън.

— Де да знам, Не мисля, че са лоши. Само дето… правят едни неща… дето не ми харесват. И аз… нали… трябва да взема мерки.

„Сякаш другите неприятности са ми малко“ — помисли Стен, извади фиша от четеца и му го подаде.

— Кършайн, ако не бяхме попълнили състава…

— Моля за извинение, полковник — каза Алекс.

Стен млъкна. Алекс закрачи бавно около великана.

— Знам те аз тебе — заговори много, много тихо Алекс. — Ти си от ония, дето знаят кое е добро и кое не, само дет не знаеш, че има и по-добри от тебе, Кършайн. Знам го аз твоя сой.

Кършайн изгледа ядосано кръглия като каца сержант.

— Сега ти предлагам една игра — каза нежно Алекс. — Можеш ли да удряш?

— Знам един удар, дребосък — каза великанът. — С мен ли искаш да си играеш?

— Аха. С теб — каза Алекс.

— Ти си пръв.

— Не, момко — каза Алекс и по широкото му лице пробяга усмивка. — Ти си кандидатът. Да ти видим най-добрия удар.

Без предупреждение, Кършайн се извъртя и свистящият му юмрук удари Алекс в ребрата. Алекс се превъртя назад към дивана, диванът се срути и Алекс се натресе в стената. Полежа малко зашеметен.

След което се съвзе, вдигна се и се върна.

— Е, това си го биваше, момко. Ама сега е мой ред. И играем честно. Не кат тоя тъпашки удар. Сега аз ще те ударя, момко. Но понеже те искам за боец, не ща да пострадаш много и затуй ш’ти кажа къде ш’те ударя. Ш’те ударя точно в гърдите. Обаче лекичко, щото не ща да пострадаш.

Стен не беше чувал Алекс да говори толкова дълго. И съвсем логично реши, че е ядосан. Стен реши, че съжалява за случилото се. И съвсем нелогично тъпият гигант започна да му допада.

Кършайн се стегна за удара.

Вместо това Алекс посегна деликатно и вдигна… по дяволите, надигна Кършайн с една ръка, осъзна Стен… вдигна го над пода. След което, привидно небрежно, го захвърли.

Двестата кила Кършайн — сякаш законите на гравитацията удариха спирачка — отхвърчаха във въздуха. Удариха пластичната стена — на два метра над пода — и я пробиха, и отломките се разхвърчаха навън из коридора.

Самият Кършайн излетя след стената и се срина на плочките. А Алекс много, много бързо изтича при него, наведе се и зашепна:

— Хайде, хайде, момко, свести се. Имаш службата. Но таз игра повече няма да я играем.

Кършайн се олюля и се изправи.

— Тъй вярно, сър.

— Не съм ти сър. Аз съм само сержант. Ей тоя там, Стен, е сърът, ясно?

Кършайн залитна, после се вкочани „мирно“.

— Съжалявам, сержант.

— Знам, че съжаляваш, момко — изгука Алекс. — Сега бегом и да се върнеш тук след десет часа, опрятен и готов за бой.

— Слушам, сър!

И Кършайн отдаде чест и излезе. Когато Алекс се обърна, Стен и Игън още бяха зяпнали.

— Сега имаме 201 бойци, полковник Стен — каза сержантът. След което се дотътри до конзолата, награби бутилката на Стен и изпъшка: