Читать «Вълчи светове» онлайн - страница 54

Кадетите — освен ако не им се изпречеха на пътя — не бяха военна цел.

Някой потупа Стен по ботата. Той погледна назад и видя Кършайн. Беше донесъл алпинисткото му снаряжение. Стен въздъхна. И прие.

— Добре, можеш да дойдеш с мен.

Глава 17

Храмът беше осветен с мъждиви факли. Тъмни сенки и лъскаво злато. Хиляда млади янски гласове се извисяваха в ленивото монотонно бойно заклинание, старо цели поколения. Процесията на хилядата кадети се движеше с бавни, отмерени крачки през храма. Кадетите бяха облечени в абаносовочерни униформи с бели ширити.

В челото на процесията се намираше цветната стража, понесла две златни статуи. Едната беше на Таламеин. Другата беше на Ингилд, мъжа, когото янците наричаха „Истинския пророк“. Матиас и неговият баща, Теодомир, го наричаха с много други имена. „Истински“ и „пророк“ не бяха между тях.

Процесията беше в чест на янската Самера: Времето за убийство. В историята на Звезден куп Лупус това било отмъстителен рейд на малка група янци. Ударили една от малките луни около Санктус, която предпазвала планетата-столица от потенциално големи вълнения, и изклали всички. След това не могли да се измъкнат и зачакали неизбежното наказание от Санктус. Когато то дошло, не оцелял нито един янец. Кървава историческа отметка, с която янците страшно се гордееха.

Процесията мина през храма, покрай огромните статуи на янски воини и флаговете на много планети, които янците бяха обърнали в „правата вяра“ или унищожили. Храмът беше светая светих на янците.

Кадетите излязоха от храма и след като премина и последната редица, грамадните метални врати се хлъзнаха в жлебовете и се затвориха. След това кадетите тръгнаха в бавен марш по един коридор, толкова огромен, че през лятото влагата предизвикваше кондензиран „дъжд“ в не по-малко огромната трапезария.

В трапезарията цветната стража продължи с маршова стъпка по главния проход към огромната сцена и подиума, където чакаха почетният гост в черна униформа и военният факултет на училището.

Редиците започнаха да се пръскат и затъкаха черно-бели нишки по дългите проходи между масите, подредени за хилядата млади мъже, които скоро щяха да се включат в корпуса на яничарите.

След като цветната стража пристъпи пред сцената, генерал Кърия — почетният гост — и стотината членове на факултета станаха. От стената зад тях се чу пронизително шумолене и двадесетметровото знаме се спусна. Беше черно, със златен факел.

Генерал Кърия вдигна ръка и викна:

— Да бъде!

Цветната стража се поклони, обърна се кръгом и започна бавния си марш обратно към храма. Където щяха да поставят статуите на местата им и после тихо да се влеят в празненството.

Генерал Суитан Кърия презираше самоизтъкването. Освен сребърните пагони и тънката сребърна нишка на левия му ръкав, никакви други знаци не показваха, че той е предводителят на яничарите. В молитвите си той често си припомняше редовете от една от сутрите на Таламеин: „О, човече, от сан и битие ти гордост не търси, а цялата я събери в Славата, която е Таламеин, че само там е праведната гордост, а не в жалката суета.“