Читать «Вълчи светове» онлайн - страница 48

Алекс я метна през вратата на транспортьора. Последва я термична граната. Отвътре се чу рев, след което захвърчаха искри и Алекс видя пращящите пламъци.

Изправи се, изтупа колене и се огледа дали няма още нещо за съсипване. В щаба цареше пълен хаос — като че ли всички стреляха във всички посоки. Но не и Алекс.

След като паниката се разпространи, бойните постове също откриха огън. Алекс се зачуди разсеяно по какво ли си мислят, че гърмят, след което обиколи да види дали Стен има нужда от помощ.

Нямаше.

Алекс понечи да влезе в командния пункт, но спря и се приведе в опрятност. После тихо каза:

— Аз съм малкият Алекс от пацифистите.

Стен се изкиска и се показа от скривалището си точно зад входа на БТР-а. Изтри до блясък ножа и го прибра в ръката си.

Двамата се заслушаха с леко благоговение в канонадата от взривове, вихреща се из равнината.

— Хайде, момко. Тия клоуни ще продължат така цяла нощ, а аз мисля да пийна една-две бири.

И също толкова тихо, колкото бяха дошли, Стен и Алекс отново се скриха в нощта.

— Не можех да му откажа на момчето — обясни Алекс.

— ЗА ПОО… ЧЕСТ!

И раздърпаните същества надигнаха оръжията си за почест. Поне тези, които имаха оръжия.

— Оуу — каза Алекс очаровано, — глей как го направиха, на вълни на вълни, страхотно!

— Ти — каза му Стен — имаш още по-шантаво чувство за хумор и от Махони.

— ОРЪЖИЯ, ЗА… ПРЕГЛЕД!

Защракаха затвори и строените кандидат-наемници отвориха пълнителите за инспекция. Младежът с капитанските знаци, в защитен клин и синя куртка, понечи да отдаде чест.

— Ротата е готова за преглед, полковник!

Стен въздъхна и тръгна по редицата. Спря се при първия — той леко трепереше. Стен протегна ръка да вземе карабината му. Кандидат-наемникът не я пусна.

— Трябва да ми я дадете, щом ви я поискам — обясни Стен.

Мъжът пусна оръжието. Стен прокара кутре по вътрешността на запалителната камера и изтри следите от нагара. Надникна в ръждясалата цев и върна оръжието. След което пристъпи към втория.

Прегледът отне само минута.

Стен се върна пред капитана.

— Благодаря ви, капитане. Можете да освободите хората си.

Капитанът го зяпна.

— Но… полковник…

„Е, добре. Щом искаш обяснение“ — помисли Стен.

— Капитане. Хората ви не са обучени, нямат опит и не са готови за сражения. Оръжията им — на тези, които имат оръжия — са готови за претопяване, не за убиване на хора. Ако наема ротата ви, ще е…

— Все едно да поведеш агънца на заколение — подхвърли Алекс. Нито Стен, нито капитанът разбраха за какво говори.

— Съжалявам, капитане. — И Стен си тръгна. Младият офицер го догони, заговори нещо, после замълча и почна отново.

— Полковник Стен… сър, ние… ротата ми… трябва да ни вземете. Всички сме от една планета, до един. Отраснали сме в един район. Използвахме всичките си спестявания само за да дойдем тук. И вече сме на Ястребов трън от пет цикъла, но досега… ами… — Изведнъж осъзна, че всъщност се моли, и млъкна.

— Благодаря, че ни отделихте време, полковник — завърши младокът.

— Почакайте малко, капитане. — На Стен му хрумна нещо. — Заседнали сте на плитко, нали? Зед-кредити? И никой не ви наема, нали?