Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 9

Забърза сред кипящата суматоха, като „довършваше“ измъкващите се от палатките сънени войници. Сряза няколко въжета — платнищата паднаха върху войниците и се разнесоха гневни ругатни. Из целия лагер мъжете сипеха люти псувни, докато ги „убиваха“, и Ерик едва сдържаше смеха си. Ударът беше бърз и само две минути след началото той вече стоеше в центъра на лагера. Стигна до командната шатра тъкмо когато баронът излизаше, още сънен, закопчаваше колана със сабята си върху нощницата и не криеше недоволството си от погрома.

— Какво става тук? — попита той навъсено.

— Ротата ви е унищожена, милорд — каза Ерик и потупа с върха на сабята си барона по гърдите. — А вие вече сте мъртъв.

Баронът изгледа прибиращия сабята си в ножницата мъж: беше висок, необичайно широк в раменете, без да е дебел, с най-обикновено лице. Усмивката му обаче беше обаятелна, приятелска и открита. От светлината на огъня по светлорусата му коса пробягваха рубинени отблясъци.

— Глупости — избоботи набитият барон. Грижливо подкастрената му брада и нощницата от тънка коприна говореха твърде красноречиво за опита му във военни кампании. — Ние трябваше да нападнем Егли утре. Никой нищо не е казвал за тази — той махна към лагера — нощна атака. Ако знаехме, щяхме да вземем предпазни мерки.

— Милорд, ние се опитваме да докажем гледна точка — каза Ерик.

От тъмното се чу глас:

— И добре я доказахте.

На светлото излезе Оуен Грейлок, рицар-капитан на кралския гарнизон на принца на Крондор. Мършавото лице му придаваше зловещ вид под скачащите сенки от огньовете. — Виждам, че сте убили или обезвредили три четвърти от войниците, Ерик. Колко души взехте?

— Шейсет — каза Ерик.

— Но аз имам триста! — възкликна баронът, явно обезпокоен. — С помощен отряд хадатски воини.

Ерик се озърна и каза:

— Не виждам никакви хадатци.

От тъмното се чу глас:

— Няма и да видиш.

В лагера влезе група мъже, облечени в карирани поли и с платнища на раменете. Носеха дългите си коси прибрани високо на тила на конски опашки.

— Чухме, когато хората ви се приближиха… — каза водачът им, изгледа облечения в черна куртка без отличителни знаци Ерик и се опита да отгатне ранга му — капитане?

— Сержант — поправи го Ерик.

— Сержанте — кимна говорещият: висок воин, който носеше над вълнената си пола само някаква проста дреха без ръкави. Дебелото платнище щеше да му осигури топлина в планините, щом го развиеше и го заметнеше на раменете си. Под черната като нощ коса лицето му беше безизразно, нямаше нищо необичайно в него освен тъмните очи, които напомниха на Ерик за хищна птица. На светлината на лагерните огньове потъмнялата му от слънцето кожа изглеждаше почти червена. По всичко личеше, че е опитен ветеран.

— Чули сте ни? — учуди се Ерик.

— Да. Хората ви са добри, сержанте, но ние живеем в планините при стадата си и знаем много добре кога сме чули група приближаващи се мъже.

— Как се казваш? — попита го Ерик.