Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 587

От много години над залива на Илит господстваше невзрачен замък само с една кула, защото първите владетели не бяха нищо повече от пирати и търговци и техният залив беше всичко за тях. Но след като Кралството бе завзело Ябон, новият барон беше решил да построи тази цитадела в северния край на града, за да го пази от таласъмите и Братята на Тъмната пътека от Северните земи, които понякога нахлуваха в Ябон. Оттук последните пет поколения се управляваше баронството.

Изкачиха се по широки стъпала до внушителна дъбова врата. Томас бутна крилата, запиращият лост отзад, дебел колкото мъжка ръка, се прекърши и вратата се разтвори с трясък.

Преди да прекрачат прага Накор предупреди:

— Внимавайте! Това място е средище на сила.

— Усещам — каза Томас. — Някакво непознато усещане, нещо, каквото нито един валхеру не е срещал.

— Това говори нещо — отбеляза Пъг. — Щом един Господар на дракони не е срещал онова, което е зад тази врата… — Той затвори очи и съсредоточи сетивата си. На входа беше поставена магическа преграда: ако го бяха прекрачили, щеше да ги изпепели. Пъг бързо установи естеството й и я изключи. — Вече е безопасно, можем да минем.

С изваден меч и щит пред себе си, Томас влезе пръв. Пъг го последва с Миранда и Накор.

Щом пристъпиха в старата зала, все едно че влязоха в друг свят. Залата вонеше на смърт, подът беше покрит със засъхнали локви кръв. Черепи и кости се търкаляха из помещението, бледосива мъгла затъмняваше въздуха. В скобите по стените горяха факли с мъртвешки червена светлина, сякаш нещо беше изсмукало светлика от пламъците им.

От двете страни на огромната зала стояха мъже, които не приличаха на човешки същества. Очите им сияеха огненочервено като рубини, а мускулите им бяха неестествено големи и изпъваха кожата. Лицата на всички, сгърчени в гримаси на безумие, бяха покрити с грозни белези. Някои потръпваха, от зейналите уста на други капеше слюнка, а горната част на телата на всички беше покрита с татуировки. Някои стискаха в ръце брадви, други носеха мечове и кръгли щитове.

Изглеждаха готови да нападнат, но като че ли очакваха нещо. Големите сводести прозорци на помещението бяха боядисани в червено и черно и пропускаха съвсем бледа светлина отвън. Руните по тях бяха неразгадаеми и ужасяващи.

Накор заоглежда прозорците и прошепна:

— Сбъркани са.

— Какво искаш да кажеш? — попита Миранда.

— Този, който ги е изрисувал, се опитва да направи нещо много лошо. Но не го е направил правилно.

— Откъде знаеш? — попита Томас. Стискаше меча и поглеждаше ту наляво, ту надясно, докато бавно вървяха към центъра на залата.

— Толкова години спах с Кодекса на Водар-Хоспур под главата… спомням си неща, когато не ми е нужно да знам. Ако се замислях много над тях, сигурно щях да се побъркам.

Прекосиха залата и се озоваха пред една фигура от дясната страна на баронския трон, която ги накара да се заковат на място. Определено не беше човешко същество. Грубо наподобяваше на човек, макар че кожата му беше с бледосинкав оттенък. На гърба му стърчаха големи криле с яркобели пера. От лявата страна на трона стоеше мъж, облечен в черен халат с извезани по него руни. На врата си носеше сребърен нашийник.