Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 586

— Това започва да ме дразни — каза Накор.

— Съгласен съм — отвърна Пъг. — И както отбеляза, може да стане опасно, ако загубя концентрация. Спрете за миг!

Послушаха го и Пъг вдигна ръка. Над защитната сфера се появи искра от бяла светлина. Пъг завъртя пръста си и нажежената точка също се завъртя.

— Пазете си очите! — предупреди Пъг.

Изведнъж всичко стана бяло и черно, светлата точка избухна с яркостта на слънце по обед, а след това — още по-ярко. Пулсиращата светлина се задържа само за миг, но ефектът беше ослепителен.

Пъг и спътниците му отвориха очи и видяха мъже, крещящи от паника и ужас. Някои махаха с ръце слепешком, други падаха на колене с ръце на очите.

„Сляп съм!“ — това се повтаряше навсякъде от ужасените и изпаднали в паника мъже. Защитата бе сломена.

— Колко ще продължи това? — попита Миранда.

— Не повече от ден за някои, часове за други — каза Пъг. — Но точно тази група няма да ни безпокои повече.

Промъкнаха се през последната бариера и продължиха към цитаделата. Войниците, които бяха запазили зрението си, побягнаха пред гледката на четирите могъщи същества, които крачеха уверено по улицата.

Един слисан часовой беше извикал да вдигнат подвижния мост и когато приближиха на стотина крачки от него видяха, че се вдига. Томас затича напред и напусна защитното обкръжение. Пъг го пусна да угасне, защото макар да не беше необходима голяма концентрация, за да го запази, все пак изискваше енергия, която можеше да му потрябва по-късно.

Томас скочи върху вдигащия се мост — той вече беше стигнал на шест стъпки над пътя — с бърз замах на меча си отсече желязната верига отдясно и брънките й колкото човешка глава се пръснаха с оглушителен трясък.

После отсече лявата верига и мостът с трясък падна на мястото си. Войниците в цитаделата срязаха задържащите въжета на макарата, която вдигаше портикула, и тежката желязна решетка падна на мястото си в дупките на камъните.

— Мога да я вдигна и да се пъхнете отдолу — каза Томас.

— Не, остави на мен — каза Миранда и вдигна дясната си ръка. Над ръката й се оформи топка пулсираща бяло-сребриста светлина, полетя напред, все едно лениво подхвърлена от някое дете, описа изящна дъга и се удари в средата на портикула. Енергията пробяга по решетките със съсък и искри и желязото на портата започна да пуши. След това се нагря и най-напред почервеня, а после се нажежи до бяло. Въпреки че стояха на няколко крачки, усетиха изпепеляващата топлина на метала, когато той започна да се топи. Мъжете във вишката над портикула завикаха и побягнаха от непоносимия зной. Там, където разтопеният метал докоснеше дървото, то пламваше и вдигаше пушек. Само след няколко минути се образува достатъчно голяма дупка, за да могат да минат.

— Внимавай къде стъпваш, Накор — каза Миранда.

— И ти внимавай.

— Аз не съм по сандали.

Влязоха в двора. Пред тях нямаше никой. Каквато и съпротива да ги очакваше вътре, беше се оттеглила при рухването на портикула. Прекосиха мъртвото пространство зад стената и влязоха в цитаделата.