Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 585

26.

Откритие

Ръката на Пъг се изстреля напред.

Изригна вълна от енергия, стена от движещи се сили, която изкриви въздуха и продължи напред. Стрелците видяха как стрелите им се кършат в нея миг преди тя да ги удари.

Сякаш гигантска детска ръка помете маса, отрупана с кукли. Конници издъхваха с крясъци, конете се вдигаха на задните си крака, падаха върху ездачите и цвилеха в ужас.

Пъг, Томас, Миранда и Накор закрачиха през разчистения от магията на Пъг път, през мъжете, които стенеха по земята. Един по-сърцат воин се надигна с меч в ръка и замахна към тях. Мечът на Томас изсвистя от ножницата и му взе живота преди да е направил и крачка.

Продължиха към портите на Илит.

Един от стражите при портите бе видял атаката, бе наредил да ги затворят и сега мъжете ги бутаха с все сила. Томас се приближи и без да обръща внимание на мечовете им, опря щита в лявото крило и меча си в дясното, и с мощен тласък портите полетяха навътре, като събориха мъжете, които ги подпираха.

— Жалко, че не напусна Елвандар по-рано — каза Накор.

— Е, клетвата си е клетва — каза Пъг. — До този момент той не можеше да разбере заплахата за дома си.

— Да имаш сила още не значи, че не си късоглед — каза Миранда.

— Не е късогледство — каза Пъг. — Просто различно виждане за положението.

— Сега накъде? — попита Миранда.

— Доколкото си спомням разположението на Илит — каза Накор, — право надолу по тая улица до Висок път, завой надясно и влизаме в цитаделата.

Защитниците по стената изстреляха дъжд от стрели и Пъг издигна защитна преграда.

— Тия ги забрави — каза той на Томас. — Чакат ни по-тежки проблеми.

Томас се усмихна на своя приятел от детинство и каза:

— Знам.

Закрачиха през Илит. Разрухата от окупацията се виждаше навсякъде. Някои сгради бяха възстановени, но други все още бяха пусти, вратите им се полюшваха на пантите; разбитите прозорци приличаха на мъртвешки лица.

Хората бягаха да се спасят от четиримата, обкръжени от сферата примигваща синя енергия. От близките улици и пресечки стреляха, но стрелите отскачаха безвредно от магическата бариера.

Стигнаха до ъгъла, където трябваше да завият, и видяха срещу себе си още една рота лъкометци. Стрелите се удариха в стената и отскочиха. Томас стигна на десетина крачки пред стрелците и те побягнаха.

— Тези мъже не са опасни, стига да не им обръщаме внимание, но някъде отпред ни чака един, който е много опасен — каза Накор.

— Това знаеш ли го — попита Томас, — или само подозираш?

— Само подозирам — каза Накор.

— Но подозираш нещо — каза Миранда. — Какво?

— Какво? — попита и Пъг.

— Все още не ми се ще да говоря за него — каза Накор. — Но наистина имам подозрение.

— През годините се научих да взимам подозренията ти на сериозно — каза Пъг. — Какво предлагаш?

Приближаваха една голяма пресечка, където войници бутаха фургони насред улицата, за да вдигнат барикада. Накор каза:

— Внимавайте.

Към тях полетяха стрели и макар да знаеха, че преградата ги пази, Миранда и Накор присвиха очи.