Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 552

— Това мина много лесно, шерифе.

— Не се радвай. Останалата част от нощта никак няма да е лесна.

Призори Джими се събуди и видя угриженото лице на Марсел Дювал, застанал до постелята му.

— Граф Джеймс — промълви скуайърът от Батира.

— Какво има? — попита Джими, докато се опитваше да стане и да се протегне едновременно.

— Част от конете са с подбити копита, сър, и си мислех дали не можем да ги оставим да починат поне един ден.

Джими примига, все още несигурен дали се е събудил.

— Поне един ден?!

— Скоростта беше убийствена, сър, и част от животните ще окуцеят, докато стигнем Крондор.

Джими най-сетне се събуди.

— Скуайър — отвърна той с толкова спокоен тон, колкото беше по силите му. — В двора в Батира можете да си играете на войник колкото искате. Тук вие сте войник. Значи, докато оседлаят коня ми, вие и хората ви да сте готови за езда. Днес вашите храбри бойци яздят в авангарда.

— Сър?

— Това е! — остро го сряза Джими. За миг затвори очи, след което бавно преброи до десет, вдиша дълбоко и изрева: — На конете!

Мъжете се разтичаха да оседлаят конете си. Това, което беше раздразнило Джими, беше фактът, че конете наистина бяха измъчени. Контетата на Дювал нямаше да са единствените, които щяха да влязат с куцане в Крондор, но той знаеше, че само с изтезание може да пристигне три дни по-рано в града. Можеше само да се надява, че ще е достатъчно бързо.

Когато колоната се строи, Джими погледна през рамо и пресметна наум. Петстотин души конница и придвижваща се на коне пехота. Мъжете се хранеха със сухи дажби на седлата и някои вече показваха признаци на болест. Но болни или здрави, уморени или не, щеше да ги докара всички в Крондор. Можеха да наклонят везните, ако градът все още беше цял, когато стигнеха там. Като надви глада и умората, той извика:

— Сложете си нещо в коремите, докато можете. След десет минути набираме скорост. — Обърна се към челото на колоната и изрева: — Скуайър Дювал, поведете колоната в тръс!

— Слушам, сър! — отговори Дювал и поведе своите петдесет копиеносци в авангарда.

Когато слънцето се вдигна на хоризонта и окъпа земята в розови и жълти цветове, Джими бе принуден да признае, че ескадронът на Дювал е зашеметяваща гледка.

Атаката бе призори, преди слънцето да се е вдигнало над планините, когато мъжете бяха най-малко готови за битка и най-вероятно щяха да реагират мудно. Ерик вече се беше събудил и нахранил и беше огледал вдигнатите укрепления. Бойците бяха в готовност.

Ричард стоеше пред командната шатра и наблюдаваше настъплението в сивата предутрин.

— Искат да ни прегазят.

— И аз щях да го искам на тяхно място — отвърна Ерик. Държеше под мишница шлема си и посочи с дясната си ръка. — Ако удържим центъра, можем да спечелим още един ден. Ако падне някой от фланговете, мога да запуша пробива, но падне ли центърът, ще трябва да отстъпим.

Леланд застана зад баща си.

— Тогава ще се погрижим центърът да не падне. — Нахлузи шлема на главата си. — Татко, може ли да се присъединя към бойците си?

— Да, момчето ми — отвърна баща му. Младежът изтича към коняря, който държеше юздите на коня му, и се метна на седлото, а баща му промълви: — Тит-Онанка дано насочва меча ти, и Рутия дано се усмихне. — Призоваването на Бога на войната и Богинята на късмета беше съвсем на място, помисли Ерик.