Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 545

Илюзии не хранеше. Два дни го бяха преследвали, след като почти бе достигнал Небесното езеро. Не знаеше дали мъжете зад него са от фанатиците на Фадавах, или ренегати, но знаеше, че се налага да отдъхне и да намери някаква храна.

Провизиите му се бяха изчерпали седмица след като бе изоставил окрайнините на Ябон. Намерил беше лешници и диви плодове, успя да хване с примка и един заек, но не беше ял от два дни, откакто го забелязаха преследвачите му. Отслабваше, губеше сила и не можеше да надвие повече от един или двама. Тези след него бяха петима или шестима, а това означаваше плен и смърт.

Промъкваше се по южния бряг на река Крудий, започваща от Небесното езеро. Знаеше, че скоро ще стигне леса, владение на елфите, а за да навлезе в него му трябваше разрешение. Знаеше също така, че това е единственият шанс да оцелее. Нямаше как да продължи през разлома към замъка Крудий или да рискува да тръгне на юг през Зелено сърце към гарнизона Джонрил.

Спря и се обърна назад. По скалите, на миля зад себе си, забеляза движещи се тъмни фигури. Погледна напред и видя брод.

„По-добър момент от този няма да има“, каза си.

Нагази във водата и видя, че стига до коленете му. В разгара на лятото нивото й беше най-ниско, но при пролетното топене или след порой нямаше да може да прекоси тук.

Беше стигнал до средата на коритото, когато чу зад себе си викове и разбра, че преследвачите му са го забелязали. Това усили решимостта му и той закрачи по-бързо, колкото и да беше изнемощял.

Беше вече на брега, когато мъжете след него стигнаха брода. Той не погледна назад, а се шмугна в горите. Съжаляваше, че е останал без лъка си. Беше гледал безпомощно, когато падна в скалистата урва горе в планините, преди две седмици. С лък можеше да ги спре.

Затича.

Светлината гаснеше и Субаи беше объркан, но знаеше, че общо взето се движи на запад. Внезапно един глас го сепна.

— Какво търсиш в Елвандар, човеко?

Субаи спря.

— Търся избавление. И нося съобщения — отвърна той, смъкна се на колене и положи ръце на тях, съсипан от умората.

— Кой си ти?

— Капитан Субаи на Кралските крондорски първопроходци и нося съобщения от Оуен Грейлок, рицар-маршал на Крондор.

— Влез, Субаи — каза елфът, появил се сякаш отникъде.

— Гонят ме — каза Субаи. — Хора на нашественика. И се боя, че до няколко мига ще са тук.

Елфът поклати глава.

— Никой не може да влезе в Елвандар неканен. Вече са отклонени и ако успеят да се измъкнат от леса, ще са на много мили оттук. Иначе ще се скитат, докато не измрат от глад.

— Благодаря, че ме покани.

Елфът се усмихна:

— Името ми е Аделин. Ще те водя.

— Благодаря — отвърна Субаи. — Нямам сили вече.

Елфът бръкна в кесията на колана си, извади някаква храна и каза:

— Изяж това. Ще те възстанови.

Субаи пое дара му — приличаше на комат твърд, спечен хляб. Захапа и устата му се изпълни с аромати: лешници, ягоди, зърно и мед. Задъвка лакомо.

Аделин каза:

— Чака ни още дълъг път. — И поведе Първопроходеца на запад, към Елвандар.

Ерик изми кръвта от лицето и ръцете си. Извън шатрата свиреха тръби и се носеше конски тропот. Ричард, граф на Макърлик, погледна картата и каза: