Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 543

За щастие на кралските сили, когато се добраха до стената, тя се оказа дървена. Беше построена великолепно и много здрава, но след като беше от дърво, можеше да бъде свалена. Немалко мъже загинаха, сечейки с тежки брадви по ключови места, а когато работата им най-сетне приключи, през проломите бяха хвърлени вериги с железни пръти. Прътите се препречваха, след като ги дръпнеха, после започваха да теглят веригите с товарни коне.

Бяха смъкнали широк дванадесет стъпки участък от стената и сега кралските сили се изливаха през този отвор. Ерик изчака, докато отворят огромните порти, затварящи пътя, за да поведе през тях конницата си.

Портите изведнъж потрепериха, после зейнаха и Ерик заповяда щурм. Пришпори коня си и той скочи напред.

Очите на Ерик сълзяха от пушека, но той ясно видя какво има от другата страна на портите и извика припряно да спрат.

Пехотинците му се бяха счепкали в ръкопашна схватка по бойниците.

— Слизай! — извика той на хората си. — След мен!

Затича през портата и мъжете зад него видяха какво го е накарало да спре щурма. Точно зад портата имаше дълбока десет стъпки яма с наострени дървени колове. Портата беше само с шест стъпки по-широка от ямата, по три от всяка страна, така че спешени можеха да я заобиколят, но не и на коне.

Ерик подкани мъжете през дима, примига да махне сълзите от очите си и извика:

— Откъде идва този пушек?

— Ей оттам — отвърна му познатият глас на Джедоу Шати.

Ерик погледна натам, където сочеше приятелят му.

— Проклятие.

Да, проклятие и пак проклятие.

На сто разкрача по пътя се бяха строили в бойни редици хиляди мъже, с офицери и конница на двата фланга и в тила. Виждаха се още катапулти, мангонели и балисти. Това не беше отбранителна позиция. Тази армия беше готова за атака.

Изведнъж Ерик осъзна какво предстои. Обърна се към стената и се сети, че ако бъде свалена назад, ще се получи масивен мост над рововете.

— Назад! — изрева той.

— Отстъпвай и се приготви! — извика Джедоу.

Ерик затича към чакащия го кон и се метна на седлото. Звукът на роговете и мъжките викове на пътя му подсказаха, че му предстои сражение с генерал Фадавах. И единствената мисъл, която го споходи, не беше за победа, а за оцеляване.

22.

Осъзнаване

През леса безшумно се промъкваха мъже.

Субаи напредваше тихо, но целенасочено покрай речното русло. Повечето му хора бяха загинали, макар че двама може би бяха успели да преминат рида и да се спуснат по източните склонове на планините към Даркмоор. Молеше се да е така.

Преходът беше убийствен и продължи седмици. Първопроходците му притежаваха умения, несравними с никого на Мидкемия, освен елфите и Щурмоваците на Натал. Но укрепленията на Фадавах бяха защитени от нещо по-ужасно и от най-съвършения боен човешки опит: крепеше ги някаква тъмна магия, неведома за Субаи.

Това се разбра, след като преодоляха първите истински южни укрепления. Освен смъртта и погрома, навсякъде изпитваха някакво чувство на отчаяние, сякаш във въздуха бе надвиснала някаква миазма от болка и безнадеждност. И колкото повече на север напредваха, толкова по-непреодолимо ставаше това усещане.