Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 483

— Не говорете така, капитане.

— Не че не зачитам лорд Дуко, милорд, но в края на краищата ние се бихме с него и тези нещастни копелета, които той нарича „войници“, само допреди година. — Забеляза неодобрителното изражение на Джими и побърза да добави: — Все едно, те трябваше вече да са тук.

— Може да са се натъкнали на нещо неприятно.

— Възможно е, милорд.

Бяха спрели на едно кръстовище — уточнената южна граница за крондорските патрули: за всичко на юг отговаряше Дуко. Югозападното разклонение на пътя водеше към порт Викор, а югоизточното заобикаляше покрай залива Шандън и продължаваше към Края на сушата.

— Ще се оправим, капитане — каза Джими. — Тук сме на средата на пътя до порт Викор и всеки момент би трябвало да срещнем някой от патрулите на лорд Дуко. Ако днес ги няма, ще се появят утре, сигурен съм.

— Все пак щях да се чувствам по-добре, ако бяхте изчакали някой от тях да се появи, милорд. Можем да се позадържим тук още половин ден.

— Благодаря, но не е необходимо. Колкото по-скоро стигна до порт Викор, толкова по-скоро ще мога да свърша работата на принца. Ние ще продължим по югозападния път до залез-слънце, после ще лагеруваме. Ако до утре патрулът на Дуко не се появи да ни ескортира, ще стигнем до порт Викор сами.

— Добре, милорд. Дано боговете да бдят над вас.

— И над вас, капитане.

Крондорският патрул обърна на северозапад, а Джими и Малар продължиха на югозапад. Местността, през която яздеха, беше спокойна — обрасли с тръни пасища и някогашна орна земя, силно отъпкана от ботушите на завоевателите. Кешийци, тръгнали към Кралството, и кралски войници на път за Кеш бяха превърнали тези хълмисти поля и редки гори в ничия земя през последните стотина години. Богатите земи на Долината на сънищата на изток задържаха упорния труд на селяците и техните семейства, въпреки че над тях непрекъснато надвисваше заплахата от война между двете държави. Земите, през които яздеха сега Джими и Малар, не предлагаха толкова плодородие. Двамата бяха може би единствените хора на петдесет мили околовръст.

Щом слънцето се спусна на запад, Малар попита:

— Сега какво ще правим, милорд?

Джими се огледа и посочи малка долчинка край един бистър поток.

— Ще спим ей там. Утре ще продължим към порт Викор.

Малар разседла конете и ги изтри с трева. В негово лице, наред с други дарби, Джими беше открил и един много опитен коняр.

— Дай им зоб, а аз ще събера дърва за огън — каза той.

— Да, милорд.

След като запалиха огъня, Малар сготви стоплени на пара сухари, яхния от телешко и зеленчуци с ориз, към която добави и подправки, които я направиха много вкусна. Извади и една глинена бутилка вино от Даркмоор. Беше взел дори чаши.

Докато се хранеха, Джими каза:

— Порт Викор ти е малко встрани от пътя. Ако си готов да рискуваш, можеш да вземеш тоя кон и да тръгнеш на изток. Все още си на север от границата и би трябвало да стигнеш Долината без неприятности.

Малар сви рамене.

— Рано или късно ще стигна до Долината, милорд. Господарят ми е мъртъв, но семейството му може да е успяло да продължи бизнеса му и пак да си намеря работа. Предпочитам обаче да прекарам още малко с вас — яростта на оръжието ви ме кара да се чувствам по-спокойно на път, отколкото ако бях сам.