Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 447

Тя стисна ръката му.

— Ще ми бъдеш ли приятел?

Той кимна.

— Винаги, Франси.

По бузата й потече сълза.

— Ще ми трябват приятели като теб, когато стана кралица в Риланон.

Неговите чувства също забушуваха и той промълви:

— Само дето…

— Какво?

— Никога няма да узнаем какво е могло да бъде между нас, не разбираш ли?

Тя кимна.

— Разбирам. Но нито ти, нито аз имаме избор, нали? Не можем да позволим на чувствата да ни отвлекат от дълга. — Взря се за миг в очите му и добави: — Винаги ще обичам момчето, което си играеше с мен в двореца в Риланон и което се смееше, когато пердашех по-малкия му брат. Скъп спомен ще пазя за времето, когато се промъквахме скришом в онези местенца, където не биваше да стъпваме. Не съм забравила как вие двамата ме карахте да правя момчешки неща, докато трябваше да се уча да бъда дама. — Въздъхна. — Но аз никога няма да мога да се влюбя, скъпи мой Джими. Нито ти. Не скърби за нещо, което никога не е било. Просто бъди приятел.

И без повече думи пусна ръката му и забърза по коридора.

Джими постоя смълчан, после бавно се обърна и тръгна на другата страна.

Даш даде знак и Джими се обърна и махна. Бяха на стотина разкрача пред първата колона, тръгнала към Крондор. На една миля извън града ги очакваше делегация от хора на Дуко и Джими искаше колоната да изчака, докато размяната на документи приключи.

Джими подкара напред, спря пред водача на групата, отдаде чест и каза:

— Аз съм барон Джеймс от двора на принца. — Човекът пред него беше един от капитаните на Дуко, той го познаваше. — Как сте, капитан Бойси?

Капитанът, мускулест мъж с дълга брада и коса, отговори:

— Добре, барон Джеймс, благодаря.

Джими бръкна в пришитата към плаща кесия, дръпна връвта, извади свитъка документи и ги връчи на Бойси.

— Последната кореспонденция между принц Патрик и нашия новопровъзгласен лорд Съдърланд. Потвърждава се назначението му. Церемонията ще се състои, когато Патрик се върне града. Има и няколко заповеди и указания, но те само потвърждават това, което херцогът вече знае.

Капитан Бойси поглади брадата си.

— Знаете ли, когато Дуко… тоест херцогът, ми каза за това споразумение, бях готов да заложа живота си, че никога няма да стане. — Сви рамене. — Но какво ли разбирам аз? — Посочи на югозапад. — Част от петстотин души, пешаци и конници, вече са в поход към Края на сушата. До седмица ще заемем това укрепление. — Усмихна се. — Разбирам, че може да се наложи да прогоним малкото кешийци, нахълтали в онова градче от пустинята.

Джими кимна.

— Разбойници най-вече.

— Доведохте ли частите, които ще ни заместят?

— На пътя са — каза Джими.

— Добре. — Капитанът подаде документите на един от лейтенантите си и каза:

— С радост ще заменя тази гарнизонна длъжност срещу малко счепквания по границата. Някои от войниците ми са градски хора, бивши дърводелци или строители, рибари и прочие, в отечеството ни, но аз винаги съм бил войник. — Загледа се унесено, сякаш се мъчеше да види нещо отвъд хоризонта. — Дуко е мислител; говори ни за тази ваша държава. Уверява ни, че този нов обет за вярност е нещо добро. — Погледна Джими. — Аз не разбирам от тези неща. Научен съм да се бия, да убивам и да умра, ако потрябва. Но вярвам на Дуко. Той е бил мой водач през повече от половината ми живот, а беше почти момче, когато се заклех да му служа. Така че щом Дуко казва, че сега служим на вашия принц и че се бием за тази държава, която се опитахме да завземем миналата година, значи ще служим на вашия принц и ще се бием за тази държава. Не твърдя, че го разбирам, но ще правя това, което заповяда Дуко, защото той е моят генерал.