Читать «Убийството с нарцисите» онлайн - страница 37

Уайтсайд бе съгласен с него.

— Изключено е да е извършила убийството — рече той. — Нали показанията на доктора са неопровержими?

— Абсолютно — каза Тарлинг — и се потвърждават от началника на гарата в Ашфорд, който е отбелязъл в дневника си кога е станала катастрофата и е помогнал да изнесат момичето от влака.

— А защо се е представяла за госпожица Стивънс? — попита Уайтсайд. — И какво я е накарало да напусне Лондон така набързо?

Тарлинг махна отчаяно с ръка.

— И аз бих искал да зная, но госпожица Райдър отказа да ми обясни. Ще я настаня в хотел — продължи той. — Утре ще я доведа в Скотланд Ярд, но се боя, че шефът едва ли ще намери начин да я накара да проговори.

— Изненада ли се, когато й казахте за убийството? Спомена ли нечие име? — попита Уайтсайд.

Тарлинг се поколеба, сетне направи нещо, което беше правил много рядко — излъга.

— Не, само се разстрои… никого не спомена…

Той закара момичето с такси в малкия тих хотел, който бе избрал — едно пътуване, изпълнено с напрежение, защото мъглата се беше сгъстила, — и се погрижи да настанят Одет.

— Не зная как да ви благодаря за вашата любезност, господин Тарлинг — каза на раздяла тя, — и ако можех да улесня задачата ви… щях да го направя.

Детективът видя как лицето й се сгърчи от болка.

— Още не мога да го проумея, изглежда ми като лош сън — добави тя сякаш на себе си. — Не ми се ще да го проумявам… искам да забравя, искам да забравя!

— Какво искате да забравите? — попита Тарлинг.

Одет поклати глава и рече:

— Не ме питайте! Моля ви, не ме питайте!

Той слезе по широкото стълбище силно разтревожен. Беше казал на шофьора да го чака. За своя изненада видя, че таксито го няма, и се обърна към портиера.

— Какво се е случило с таксито? Не съм платил.

— Таксито ли, господине? — откликна портиерът — Не съм видял кога си е тръгнало. Ще попитам някое от момичетата.

Едно пиколо, което било на улицата, разказа изненадваща история. От мъглата се появил някакъв господин, платил на шофьора и той заминал. Свидетелят на станалото не видял лицето на човека. Само знаел, че тайнственият благодетел тръгнал в посока, обратна на тази, в която потеглила колата, и изчезнал в нощта.

Тарлинг се намръщи.

— Интересно — каза той. — Повикайте ми друго такси.

Портиерът поклати глава.

— Боя се, че ще срещнете трудности, господине. Виждате каква мъгла е тук, винаги е толкова гъста, а е твърде късно за такива мъгли…

Тарлинг прекъсна лекцията му по метеорология, закопча си палтото и тръгна към най-близката станция на подземната железница.

Хотелът, в който бе завел момичето, се намираше в тих квартал и по това вечерно време улицата беше безлюдна, а мъглата я правеше още по-пуста.

Тарлинг не познаваше особено добре Лондон, но се ориентираше отлично. Мъглата беше гъста. Ала ореолът на уличните лампи се виждаше и детективът се намираше между две от тях, когато чу зад себе си тихи стъпки.

Шумът беше едва доловим, сякаш някой влачеше крак, но Тарлинг бързо се обърна. Инстинктивно вдигна ръце и се дръпна встрани. Нещо профуча край главата му и тупна на паважа.