Читать «Убийството с нарцисите» онлайн - страница 38

„Торбичка с пясък“ — отбеляза мислено детективът и се хвърли срещу нападателя си.

Непознатият отскочи също така бързо назад. Чу се оглушителен гръм. Тарлинг усети, че глезените му са опърлени от изгорял барут, и за момент отпусна примката на ръцете си, с които бе сграбчил противника за врата.

По-скоро почувства, отколкото видя, че пистолетът се вдига отново, и се просна светкавично на земята, както го бяха учили японските инструктори по жиу-жицу. Направи кълбо през глава точно когато пистолетът гръмна за втори път. Хватката беше хитра и завършваше с това, че човек ритваше с пълна сила противника по коляното. Но тайнственият непознат се оказа прекалено бърз и когато Тарлинг скочи на крака, него вече го нямаше.

Ала той беше видял лицето му — едро, бяло и озлобено. Зърна го само за миг, а за останалото се досещаше, но беше убеден, че е познал мъжа.

Затича в посоката, накъдето според него бе поел мъжът, опитал се да го убие, мъглата обаче се стелеше на валма и Тарлинг се обърка. Чу шум от забързани стъпки и се втурна нататък, но установи, че това е полицай, привлечен от изстрелите.

Полицаят не беше видял никого.

— Трябва да е поел в обратна посока — каза Тарлинг и хукна пак, но не успя да настигне своя нападател.

Бавно се върна на мястото, където бе оставил полицая да търси по паважа улики, по които да установят самоличността на нощния нападател.

Полицаят се взираше на светлината на електрическо фенерче, което бе извадил от джоба си.

— Тук няма нищо, сър — докладва той. — Освен тази червена хартийка.

Тарлинг пое от човека квадратното листче и го разгледа на светлината на лампата — на червеното квадратче бяха написани четири думи на китайски: „Сам си го просеше.“ Същият надпис, какъвто бяха намерили, внимателно сгънат, в джоба на жилетката на Торнтън Лайн сутринта, когато го откриха убит.

14

Обискът в къщата на Милбърг

Милбърг живееше в малка къща на една от индустриалните улици в Камдън Таун. Повечето стени на нея бяха слети, ако не се броят големите портали, през които човек можеше да зърне неприветливи фабрики и одимени комини.

С изключение на домовете на пазачите и управителите, къщата беше единствената жилищна сграда на улицата и всички, които познаваха мъничкия имот, бяха единодушни, че господин Милбърг има добър хазаин.

Къщата бе разположена в средата на парцел от около два декара. Беше едноетажна постройка и заемаше място, където би могло да бъде разширена някоя фабрична сграда. И двете фабрики — отляво и отдясно — бяха правили щедри предложения за парцела, но хазаинът на господин Милбърг бе непреклонен. Някои хора подхвърляха, че хазаин на Милбърг е самият Милбърг. Но това едва ли беше възможно. Заплатата му възлизаше на някакви си триста лири годишно, докато парцелът с къщата струваха най-малко четири хиляди.

Канви Котидж, както наричаха постройката, беше разположен по-навътре от улицата, пред него се простираше морава без цветя, защитена от неканени посетители с висока метална ограда, за която хазаинът на господин Милбърг бе хвърлил луди пари. За да стигне до къщата, човек трябваше да мине през желязна порта и по постланата с каменни плочи пътека.