Читать «Непрогледност» онлайн - страница 5

Точно преди да пристигне линейката, Дънкан най-после се успокои. Отначало Сара изпита облекчение, но после забеляза с подновена тревога, че той не диша. Избърса пяната и част от кръвта по устата му и се опита да му направи изкуствено дишане, ала усети, че й се повдига. Бяха се появили някои от съседите на Дънкан. За нейно облекчение някакъв човек каза, че бил санитар във флотата, и заедно с един друг мъж се заеха с изкуственото дишане, докато пристигне екипът на „Бърза помощ“.

Сара нямаше представа какво се е случило с Дънкан. Само час преди това той й се беше обадил и я бе помолил да дойде при него. Беше й се сторило, че гласът му звучи малко напрегнато и странно, но въпреки това тя беше напълно неподготвена за състоянието, в което го завари. Потрепери отново, като си го представи застанал пред нея в рамката на вратата с разкървавени ръце и разширени, подивели очи. Сякаш бе полудял.

За последен път Сара видя Дънкан, след като пристигнаха в Манхатънската болница. Хората от „Бърза помощ“ й разрешиха да се качи в линейката. По време на това ужасяващо пътуване продължиха да поддържат изкуственото дишане. За последен път Сара го зърна, когато го откараха с количката през двукрилата бяла врата към отделението за неотложна помощ. Пред очите й все още беше санитарят, който, коленичил върху количката, продължаваше да натиска гърдите на Дънкан, докато вратата се затвори след тях.

— Сара Уедърби? — попита някой, изтръгвайки Сара от мислите й.

— Да — каза тя и вдигна поглед.

Пред нея бе изникнал млад лекар, чиято бяла престилка бе изпръскана тук-таме с кръв.

— Аз съм доктор Мъри — представи се той. — Бихте ли дошли с мен? Трябва да поговорим.

— Разбира се — отвърна нервно Сара.

Стана и намести дръжката на чантата си върху рамото. После забърза след доктор Мъри, който пое нанякъде още преди тя да е успяла да попита нещо. Същата бяла врата, която преди три часа бе погълнала Дънкан, сега се затвори след Сара. Доктор Мъри спря и се обърна с лице към нея. Тя се взря с тревога в очите му. Лекарят бе капнал от умора. Сара безуспешно затърси някакъв проблясък на надежда.

— Както разбрах, вие сте приятелката на господин Андрюс — каза доктор Мъри.

Дори гласът му звучеше уморено. Сара кимна.

— Обикновено разговаряме най-напред със семейството — рече доктор Мъри. — Но знам, че сте дошли с пациента и чакате. Извинявайте, че се наложи да стоите тук толкова дълго, но не успях да дойда по-рано, веднага след господин Андрюс постъпиха няколко души с рани от огнестрелно оръжие.

— Разбирам — каза Сара. — Как е Дънкан? — Бе длъжна да попита, макар да не бе сигурна дали иска да знае.

— Не особено добре — отвърна доктор Мъри. — Можете да бъдете сигурна, че екипът опита всичко. За беда е починал още преди да го докарат. Моите съболезнования.

Сара се взря в очите на доктор Мъри. Искаше да види искрица от същата мъка, която се надигаше в нея. Но единственото, което забеляза, беше умора. Привидното му равнодушие й помогна да запази самообладание.