Читать «Непрогледност» онлайн - страница 2

Така че нищо не беше наред. Посред прилива от импулси на удоволствие се оформяше опасно състояние. На хоризонта се задаваше тъмен облак, предвещаван ужасна нервна буря. Кокаинът бе на път да разкрие истинската си измамна същност: любимец на смъртта, скрит под аурата на привидното удоволствие.

Пролог

Умът на Дънкан Андрюс препускаше като влак, излязъл от контрол. Само преди миг той беше замаян и отмалял от наркотика. За секунди унесът и апатията му се бяха изпарили като капка вода, паднала върху нагорещен тиган. Обзе го прилив на възбуда и енергия, от който Дънкан внезапно се почувства могъщ. Струваше му се, че би могъл да направи всичко. Озари го непозната дотогава яснота и той разбра, че е безкрайно по-силен и по-умен, отколкото някога е съзнавал. Но тъкмо когато започна да се наслаждава на този водопад от оптимистични мисли и на ясното съзнаване на своите възможности, почувства, че го заливат силни вълни на удоволствие, които можеше да определи единствено като върховен екстаз. Идеше му да закрещи от радост, стига устата му да можеше да изрече подходящите слова. Но той не бе в състояние да говори. Мислите и чувствата отекваха в съзнанието прекалено бързо, за да бъдат изразени с думи. Всички страхове и опасения, които бе изпитвал само допреди минути, се разтопиха в този новооткрит възторг и блаженство.

Но подобно на апатията удоволствието не трая дълго. Блажената усмивка, която се бе появила върху лицето на Дънкан, се изкриви в гримаса на ужас. Някакъв глас извика, че хората, от които се страхува, се връщат. Стъписан, той огледа стаята. Не видя никого, но гласът пак се чу. Дънкан погледна бързо през рамо към кухнята. Беше празна. Той обърна глава и погледна през хола към спалнята. И там нямаше никой, ала гласът не си отиваше. Сега му нашепваше по-зловещо предсказание: че всеки момент ще умре.

— Кой си ти? — изкрещя Дънкан. Сложи ръце на ушите си, сякаш за да не чува гласа. — Къде си? Как влезе тук?

Очите му отново заоглеждаха трескаво стаята.

Гласът не отговори. Дънкан не знаеше, че той идва от главата му.

Изправи се на крака. Беше изненадан, когато си даде сметка, че е лежал на пода на всекидневната. Докато ставаше, си удари рамото в масичката. Спринцовката, която преди малко беше в ръката му, се търкулна на пода. Дънкан се загледа в нея с омраза и съжаление, после посегна да я вземе и да я смачка между пръстите си.

Ръката му се спря съвсем близо до спринцовката. Той зяпна от смущение, примесено с нов страх. Изведнъж почувства безпогрешния сърбеж, сякаш стотици насекоми пъплеха по кожата на ръцете му. Забравил спринцовката, ги протегна с дланите нагоре. Усещаше как буболечките пълзят по китките му, но колкото и да се напрягаше, не можеше да ги види. По кожата му нямаше нищо. После го засърбяха и краката.