Читать «Непрогледност» онлайн - страница 19

Лори се сви на стола. Опита се да устои на погледа на Бингам, но трябваше да отвърне очи. Заля я вълна от смущение, вина, гняв и ожесточение. Постъпката на Боб я потресе — как може да не се съобрази с нея и да я предаде! Тя си възвърна дар словото и каза:

— Споменах нещо такова.

— Знаех си — отвърна Бингам доволен. — Бях убеден, че репортерът няма да има наглостта да измисли подобно нещо. Е, смятайте се за предупредена, доктор Монтгомъри. Това е всичко.

Лори излезе неуверено от кабинета на шефа си. Унизена, тя дори не посмя да размени погледи с госпожа Санфорд, да не би да даде воля на сълзите, които едва възпираше. С надеждата, че няма да срещне никого, хукна по стълбите. Не искаше да чака асансьора.

Слава богу, колежката й все още беше в залата за аутопсии. Лори заключи вратата и седна на бюрото. Чувстваше се смазана, сякаш всичките тези месеци тежък труд се бяха обезсмислили от няколко глупави издайнически думи.

Внезапно грабна телефона. Искаше да се обади на Боб Талбът и да му каже какво мисли за него. Но се поколеба, после остави слушалката. В момента нямаше сили за още един сблъсък. Пое дълбоко дъх и бавно изпусна въздуха.

Опита се да продължи работата, но не можа да се съсредоточи. Отвори куфарчето си и хвърли вътре част от недовършените папки. Като си взе и другите неща, отиде с асансьора до сутерена и излезе през асансьора на моргата на Тринадесета улица. Не искаше да рискува да се засече с някого на рецепцията.

В унисон с настроението й навън валеше. Тя пое на юг по Първо авеню. Градът изглеждаше още по-зле от сутринта — облак задушливи изгорели газове висеше между сградите. Лори вървеше с наведена глава, за да не стъпва в мазните локвички и боклука, и за да избягва погледите на бездомниците.

Дори нейният блок изглеждаше по-мръсен от обикновено. Докато чакаше асансьора, я лъхна миризмата на цяло столетие запръжка и тлъсто месо. Слезе на петия етаж и отвърна дръзко на кървясалия поглед на Дебра Енглър — предизвикваше я да каже нещо. Щом влезе в апартамента си, тресна вратата с такава сила, че репродукцията на Климт, която си бе взела от „Метрополитън“, се килна настрани.

Дори темпераментният Том не можа да повдигне настроението й, въпреки че се отърка в краката й, докато тя си закачваше палтото и прибираше чадъра в тесния килер. Влезе в хола и се тръшна на креслото.

Котаракът обаче не прие пренебрежението, скочи на облегалката на креслото и замърка направо в дясното ухо на Лори. Пак не постигна целта си и започна да я потупва по рамото. Най-накрая тя откликна, взе го в скута си и го загали разсеяно.

Дъждът почукваше по прозореца й като падащи песъчинки, а Лори оплакваше живота си. За втори път днес се сети, че не е омъжена. Критиките на майка й сега й се сториха по-оправдани от обикновено. Помисли си пак дали не е сбъркала с избора на професия. Какво щеше да стане с нея след десет години? Дали пак щеше да е затънала в тресавището на самотното ежедневие, в тежка борба с документацията на аутопсиите, или щеше да поеме още по-голяма административна отговорност като Бингам?