Читать «Непрогледност» онлайн - страница 16

— Не ми се вярва някакви гъбички да унищожат доказателствата толкова бързо — подхвана Лори.

— Не е само това — сопна се Калвин. — Да не сме случайно някъде на къра! Подобни грешки са недопустими, особено под погледа на журналистите. С този случаи хич не ни върви. Както и да е, какъв е проблемът в Манхатънската болница?

Лори разказа на Калвин възможно най-сбито за Дънкан Андрюс и за молбата на лекаря. Подчерта, че близките искат да зачетат желанието на покойния да стане дарител.

— Ако в този щат имаше свестен закон за съдебномедицинско разследване, подобни проблеми нямаше да възникват — изръмжа Калвин. — Мисля, че трябва да зачетем молбата на близките. Кажи на доктора, че в такъв случай може да вземе очите, но преди това трябва да ги фотографира. А също така да вземе проби от стъкловидното тяло от вътрешната им страна за токсикологично изследване.

— Веднага ще му се обадя — каза Лори. — Благодаря.

Калвин махна разсеяно с ръка, вече отваряше вратата към заседателната зала.

Лори се върна през стаята на секретарката и накара Марлин да я пусне през автоматичната врата в централното фоайе. Трябваше да си пробива път през журналистите и да прескача кабелите на телевизионните прожектори. Пресконференцията на Бингам още продължаваше. Лори натисна копчето на асансьора.

— А-а! — изпищя тя, усетила как някой я ръгва в ребрата.

Обърна се, за да се скара на човека, който го бе направил. Очакваше да види някой колега, но се излъга. Пред нея стоеше непознат на около тридесет и няколко години. Беше с разкопчан шлифер и с разхлабена вратовръзка. Хилеше се като дете.

— Лори?

Изведнъж тя се сети: Боб Талбът, репортер от „Дейли Нюз“, с когото бяха заедно в колежа. Известно време не го беше виждала и не можа да го познае в друга обстановка. Въпреки раздразнението си се усмихна.

— Къде се губиш? — попита той. — Не съм те виждал от векове.

— Нещо не излизам напоследък — призна Лори. — Много работя, а освен това почнах да уча за изпитите по съдебна медицина.

— Работата не е заек, че да избяга — каза Боб.

Лори кимна и се опита да се усмихне. Асансьорът дойде. Тя влезе и задържа с ръка вратата.

— Какво мислиш за новото убийство? — попита Боб. — Голям шум се вдигна.

— Естествено — рече Лори. — Случаят е като поръчан от някой жълт вестник. Освен това и ние сме я оплескали. Напомня ми на първия такъв случай. Моите колеги дори смятат, че си приличат твърде много.

— За какво говориш? — попита Боб.

— Първо, ръцете на жертвата не са били прибрани до тялото — обясни Лори. — Не чу ли какво каза доктор Бингам?

— Да, но той наблегна, че нямало значение.

— Има — възрази Лори. — Освен това дрехите на жертвата са сложени в найлонова торба. Това е абсолютно недопустимо. Влагата стимулира развитието на микроорганизми, които могат да повредят доказателствения материал. Още една грешка. За съжаление съдебният лекар, който се занимава със случая, е от стажантите тук. По правило трябва да е някой по-опитен.

— Но нали приятелят на момичето вече си е признал? — попита Боб. — Всичко това не е ли излишно задълбочаване?