Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 72

Предупреден за близостта на прекрасното събитие, той гледаше през решетката над главата си към бялата врата и чакаше, че ей сега тя ще се разтвори и предсказанието най-сетне ще се сбъдне. Но вратата не се отваряше. Изведнъж отстрани, извън зрителното му поле, нещо шавна. Някой стоеше зад прикритието на големия параван и се смееше. „Идвам, идвам, един момент“ — замърмори Лужин, като си измъкваше краката изпод чаршафа и облещен диреше под стола до постелята някакви обувки. „Никъде няма да ходите“ — каза гласът и розова рокля моментално запълни пустотата.

Това, че животът му преди всичко се озари откъм тази страна, облекчи завръщането му. Известно време още оставаха в сянка жестоките грамади, боговете на неговото битие. Възникна нежна оптическа измама: той се завърна в живота не от онази страна, от която беше излязъл, и работата по разпределянето на спомените му пое върху си това удивително щастие, което първо го беше посрещнало. И когато най-сетне тази област от живота беше напълно възстановена и изведнъж с грохота на рухнала стена се появиха Турати, турнирът и всички предишни турнири — пак това щастие успя да отведе съпротивляващия се образ на Турати и да прибере обратно в кутията размърдалите се шахматни фигури. Щом се съживяваха, твърдо ги затваряха наново — и борбата се оказа кратка. Помагаше докторът, скъпоценните камъни на очите му се преливаха и топяха; той говореше, че наоколо се шири свободен и светъл свят, че играта на шах е студена забава, която изсушава и развращава мисълта, и че страстният шахматист е също толкова нелеп, колкото лудият изобретяващ перпетуум-мобиле или броящ камъчетата на пустия океански бряг. „Ще престана да ви обичам — казваше годеницата му, — ако си спомняте за шаха — а аз виждам всяка ваша мисъл, така че внимавайте!“ — „Ужас, страдание, униние — тихо говореше докторът, — ето какво поражда тази изтощителна игра.“ И му доказваше, че самият Лужин прекрасно знае това, че Лужин не може да си помисли за шаха без отвращение, и тайнствено топейки се, преливайки се и блажено успокоявайки се, Лужин се съгласяваше с неговите аргументи. И се разхождаше по огромния, прекрасно ароматен санаториален парк със съвсем нови пантофи от мека кожа и одобрително говореше за гергините, до него вървеше годеницата му и, кой знае защо, си мислеше за прочетената през детството си книга, където всичките неприятности в живота на един гимназист, избягал от къщи със спасеното от него куче, приключваха с удобна за автора треска (не тифус, не скарлатина, а просто треска) и омразната дотогава мащеха толкова се грижеше за него, че той изведнъж започваше да я цени и да я нарича мама, и топла сълзица се плъзваше по бузата му, и всичко беше много хубаво. „Лужин е здрав“ — каза тя, загледана с усмивка в тежкия му профил (профил на подпухнал Наполеон), предпазливо наведен над някое цвете, което — господ го знае — току-виж, го ухапало. „Лужин е здрав. Лужин се разхожда, Лужин е много мил.“ — „Не мирише“ — с мек бас продума Лужин. „И няма защо да мирише — отвърна тя, като го хвана под ръка. — При гергините това не е прието. А ето онзи бял господинчо — тютюнчето, мирише силно през нощта. Когато бях малка, винаги изсмуквах сока от средичката. Сега вече не ми е вкусен.“ — „А в нашата градина… — започна Лужин и се замисли, като примижа срещу лехата. — Имаше ги ей тези цветенца — каза той. — Градината беше много презентабелна.“ — „Астри — обясни тя. — Не ги обичам. Корави са. А в нашата градина…“