Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 71

Така Лужин се завърна от дългото пътешествие, разпилял из пътя по-голямата част от багажа си, и го мързеше да възстановява изгубеното. Тези първи дни на оздравяването му бяха кротки и плавни; жените в бяло го хранеха хубаво; идваше обаятелният брадатко и му говореше приятни неща, гледаше го с ахатов поглед, който се разливаше като топлина по тялото му. Скоро Лужин започна да забелязва, че в стаята му има още някой — трепетно, неуловимо присъствие. Веднъж, когато се събуди, някой си отиваше забързано и беззвучно, като че някакъв познат шепот възникна до него и веднага угасна. И в разговора на брадатия му приятел започнаха да се прокрадват намеци за нещо тайнствено и щастливо; то се долавяше във въздуха около него, в есенната хубост на прозореца, тръпнеше някъде зад вратата това загадъчно, изплъзващо се щастие. И Лужин постепенно започна да разбира, че райската пустота, в която го подхранват прозрачни мисли, се запълва от всички страни. Но му провървя: първо се яви най-щастливото видение през живота му.