Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 70

„Не биваше така“ — шепнешком рече бащата. „Защитавай я, защитавай я ти…“ — „Ама не, нямам предвид това. Само че всякакви работи се случват. Човекът се е преуморил, както се казва, издиша. Може би — господ го знае! Може пък наистина след такова премеждие да се промени към по-добро… Да ти кажа, ще отида да я видя какво прави.“

А на следващия ден разговаря дълго с прочутия психиатър, в чийто санаториум се лекуваше Лужин. Психиатърът имаше черна асирийска брада и влажни, нежни очи, които вълшебно се преливаха, докато слушаше събеседника си. Каза, че Лужин не е епилептик и не страда от прогресиращ паралич, че състоянието му е последица от продължително напрежение и че още щом стане възможно да се разговаря с него, ще трябва да му се внуши, че сляпата страст към шахмата е пагубна за него и че ще трябва за дълго да се откаже от професията си и да води съвсем нормален начин на живот. „Добре, а може ли да се ожени такъв човек?“ — „Защо не — стига да не е импотент… — нежно се усмихна професорът. — Освен това съпружеството е плюс за него. Нашият пациент се нуждае от грижи, внимание, развлечения. Това е временно помътняване на съзнанието, което постепенно преминава. Доколкото може да се съди — настъпва пълно прояснение.“

Думите на психиатъра направиха лека сензация в дома. „Значи капут на шаха? — с удовлетворение отбеляза майката. — Че какво тогава ще остане от него — само гола лудост ли?“ — „Не, не — каза бащата. — За лудост и дума не може да става. Ще оздравее. Не е толкова верен дяволът, колкото ни се привижда. Казах «верен» вместо «черен» — ти чу ли, миличка?“ Но дъщеря му не се усмихна, само въздъхна. Откровено казано, тя се чувствуваше много изморена. По-голямата част от деня прекарваше в санаториума и имаше нещо невероятно изморително в преувеличената белота на всичко там и в безшумните бели движения на сестрите. Все още много блед, брадясал, по чиста риза, Лужин лежеше неподвижен. Наистина се случваха минути, когато вдигаше коляно под чаршафа или меко раздвижваше ръка, освен това и по лицето му преминаваха леки като сянка промени, в отворените му очи понякога се явяваше почти смислена светлина — но все пак за него можеше да се каже само, че е неподвижен — тягостна неподвижност, съсипваща за погледа, който търси в нея намек за съзнателен живот. А не можеше да отмести поглед — толкова й се искаше да проникне в това жълтеникавобяло лице, което нарядко се сбърчваше от незнайно вътрешно движение, да проникне в неизвестната мъгла, мъчноподвижна, силеща се може би да се разплете, да се сгъсти в отделни земни мисли. Да, имаше движение, имаше. Безобразната мъгла жадуваше за очертания, за въплъщения и веднъж сред мрака се появи като че огледално петънце и в този смътен лъч за Лужин изплува лице с черна къдрава брада, познат образ, обитател на детските му кошмари. Лицето в мътното огледалце се наведе и веднага пролуката се премрежи, отново настъпи мъгляв мрак и полека разпръсващ се ужас. След изтичането на много тъмни векове — една земна нощ — отново се зароди светлина и изведнъж нещо лъчисто се пукна, мракът се разкъса, остана само във вид на топяща се сенчеста рамка, сред която имаше блеснал син прозорец. В тази синева лъщеше дребен жълт листак, хвърляше петниста сянка върху белия дънер, скрит по-надолу от тъмнозелена едра елова лапа; и веднага това видение се изпълни с живот, листата затрепкаха, по дънера плъзнаха петна, разклати се зелената лапа и Лужин не издържа, притвори очи, но светлото люшкане остана под клепачите. „Там, в горичката, съм заровил нещо“ — блажено си помисли той. Но тъкмо да си припомни какво именно, дочу над главата си шумолене и два спокойни гласа. Взе да се вслушва, мъчеше се да разбере къде е и защо върху челото му се отпусна нещо меко и хладно. След време отново разтвори очи. Дебела бяла жена държеше дланта си върху челото му — а там, отвъд прозореца, бе все същият щастлив блясък. Помисли какво да каже и щом зърна забоденото на гърдите й часовниче, облиза устни и попита колко е часът. Наоколо веднага се раздвижиха, жените си зашушукаха и Лужин забеляза учуден, че разбира езика им, че дори може да го говори. „Колко е часът?“ — повтори той. „Девет сутринта — каза едната жена. — Как се чувствувате?“ През прозореца, ако се привдигнеше леко, можеше да види оградата, и тя също на петна от сенките. „Явно съм си вкъщи“ — в размисъл промълви Лужин и отново отпусна празната си, лека глава върху възглавницата. Известно време чуваше шепот, лек звън на стъкленици… Стори му се, че нелепостта на заобикалящото го е приятна с нещо и че е учудващо хубаво да си лежиш, без да помръдваш. Така заспа незабелязано и когато се събуди, видя отново синия блясък на руската есен. Но нещо се бе променило, някакъв непознат се бе появил до постелята му. Лужин извърна глава: на стола отдясно седеше господин в бяло с черна брада и го гледаше внимателно с усмихнати очи. Лужин неясно си помисли, че той прилича на селянина от воденицата, но приликата веднага изчезна, когато господинът заговори: „Карашо?“ — дружелюбно се поинтересува той. „Кон сте вие?“ — попита Лужин на немски. „Приятел — отвърна господинът, — верен приятел. Вие бяхте болен, но сега сте здрав. Чувате ли — напълно здрав. — Лужин се замисли върху тези думи, но господинът не го остави да довърши и гальовно произнесе. — Сега трябва да лежите спокойно. Почивайте си. Спете повече.“