Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 20

В началото на лятната ваканция много му липсваха лелята и старецът с цветята, особено ароматният старец, който миришеше ту на теменужки, ту на момини сълзи в зависимост от цветята, които донасяше на лелята. Идваше почти винаги съвсем навреме — няколко минути след като лелята си погледнеше часовника и излезеше от къщи. „Добре, ще почакаме“ — казваше старецът и сваляше мократа хартия от букета, а Лужин поместваше креслото до масичката, където шахът вече беше нареден. Появата на стареца с цветята бе изход от доста неудобното положение. След три-четири отсъствия от училище се разкри неумението на лелята да играе шах. Фигурите й се струпваха в безобразна купчина, от която изскачаше гол и безпомощен царят. Старецът обаче играеше божествено. Първия път, когато леля му навлече ръкавиците и избъбри припряно: „За съжаление ще трябва да изляза, поиграйте шах с моя племенник, благодаря за чудните момини сълзи“ — първия път, когато старецът седна и произнесе с въздишка: „Отдавна не съм похващал… Казвайте, младежо, лявата или дясната?“ — този пръв път, когато след няколкото хода ушите му пламнаха и се почуди къде да се скрие, на Лужин му се стори, че играе съвсем друга игра, не тази, на която го бе научила лелята. Благоухание обгръщаше шаха. Старецът наричаше царицата дама, топа — тур, и като направеше смъртоносен за противника ход, се връщаше и сякаш разкривайки механизма на скъп инструмент, показваше как би трябвало да играе противникът, за да предотврати злощастието. Спечели първите петнайсет партии без никакво усилие, без да се замисли дори минута за ходовете, на шестнайсетата изведнъж почна да мисли и спечели мъчно, а последния ден, деня, когато старецът пристигна с цял храст люляк, който нямаше къде да бъде поставен, а лелята на пръсти тичаше из спалнята и после вероятно се измъкна през задния вход — през този последен ден след дълга, вълнуваща борба, по време на която се разкри навикът на стареца да сумти, Лужин постигна нещо, у него се освободи нещо, избистри се, изчезна късогледството на мисълта му, затулваща шахматната перспектива с мъчителна завеса. „Е, ясно, реми“ — каза старецът. Той премести няколко пъти царицата насам-натам, както се движи лост на повредена машина, и повтори: „Реми. Вечен шах.“ Лужин също опита дали лостът не действува, повъртя, повъртя царицата и се изпъчи, загледан в дъската. „Далеч ще стигнете, ако продължите в същия дух. Големи успехи. За пръв път виждам… Много, много далеч.“

Пак той му обясни и лесната система за означаване и Лужин, като разиграваше партиите от списанието, скоро откри у себе си едно качество, на което бе завидял, когато баща му веднъж на трапезата бе казал някому, че не може да разбере как тъстът му с часове бил четял партитурите, чувайки цялата музика, докато само преглежда нотите, понякога усмихнат, друг път намръщен, а понякога се връщал минута назад, както прави читателят, за да провери някаква подробност в романа — име, годишно време. „Сигурно е голямо удоволствие — каза баща му — да възприемаш музиката в естествения й вид.“ Самият Лужин сега започна да го изпитва, пробягваше с поглед буквите и цифрите, с които се означаваха ходовете. Отначало се научи да разиграва партиите — безсмъртните партии, останали от предишни турнири, — плъзгаше безмълвен поглед по шахматните ноти и беззвучно местеше фигурите по дъската. Случваше се подир някой ход, отбелязан с удивителна или с въпросителна в зависимост от това дали е бил изигран добре или зле, да следват няколко серии ходове в скоби, защото впечатляващият ход се разклоняваше като река и трябваше да се проследи всяко течение до края преди завръщането към основното русло. Тези второстепенни, подразбиращи се ходове, които обясняваха същността на грешката или на прозрението, Лужин престана полека-лека да осъществява на дъската и ги отгатваше по хармонията на редуващите се знаци. Точно по същия начин разиграната вече веднъж партия можеше да бъде прочетена от него наново, без да използува дъската: това беше още по-приятно, понеже не се налагаше да изважда шаха, да се вслушва всеки миг дали не идва някой; наистина той заключваше вратата, отключваше без желание, след като медната дръжка много пъти скачаше нагоре-надолу — и баща му, дошъл да види какво прави той във влажната, необитаема стая, намираше сина си неспокоен и мрачен, със зачервени уши; върху масата бяха наслагани томовете на списанието и големият Лужин се измъчваше от подозрението, че синът му търси в тях голи жени. „Защо се заключваш? — питаше той (и малкият Лужин се свиваше целият, като си представяше с ужасяваща яснота как ей сега, на мига, баща му ще надникне под дивана и ще намери шаха). — Въздухът тук е направо леден. Какво им е интересното на тези стари списания? Я ела да видим дали няма манатарки под елхите.“