Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 22

Този ден го налегна мъка. Всичките партии в старите списания бяха изучени, всички задачи решени и се налагаше да играе сам със себе си, а това безнадеждно завършваше с размяната на всички фигури и с безинтересно реми. И беше непоносимо горещо. Черна триъгълна сянка полягаше от верандата върху яркия пясък. Алеята бе цялата изпъстрена от слънцето и тези петна, ако примижиш, приличаха на равномерни светли и тъмни квадрати. Под пейката сянката се бе проснала на рязка решетка. Каменните стълбове с урни в четирите ъгъла на градинската площадка се заплашваха взаимно по диагонал. Стрелкаха се лястовички и полетът им напомняше движение на ножици, които бързо изрязват нещо. Както се чудеше какво да прави, той се залута по пътечката покрай реката, а оттатък реката се чуваха веселите писъци и се мяркаха голи тела. Застана зад едно дърво и се взря скришом, с разтуптяно сърце, в това бяло движение. В клоните прошумя птица и той се сепна, бързо тръгна обратно, далеч от реката. Закуси сам с икономката, мълчалива жълтолика старица, която винаги леко миришеше на кафе. След това, както се бе излегнал на дивана в гостната, сънено заслуша разните леки звуци — ту вика на авлига от градината, ту бръмченето на земна пчела, влетяла през прозореца, ту звъна на съдините върху подноса, изнасян надолу от спалнята на майка му, — и тези прозирни звуци странно се преобразяваха в неговия полусън, превръщаха се в някакви сложни, светли орнаменти върху тъмен фон и докато се мъчеше да ги разплете, заспа. Събуди го камериерката, изпратена от майка му… Спалнята беше затъмнена и унила; майка му го прегърна и притисна до себе си, но той така се напрегна, така се заизвръща, че се наложи да го пусне. „Хайде, разкажи ми нещо — продума тихо тя. Той вдигна рамене, като си чоплеше коляното. — Нищо ли не искаш да ми разкажеш?“ — попита още по-тихо тя. Той погледна нощната масичка, сложи в уста един булдегом и го засмука, взе втори, трети, още и още, докато устата му се напълни със сладки, тихо потракващи топчета. „Вземай, вземай колкото искаш — пошепна тя и протегнала ръка, се помъчи някак да го погали. — Не почерня тази година — промълви тя след малко. — А може просто да не виждам, светлината е толкова мъртва тук, всичко е синкаво. Вдигни щорите, ако обичаш. А не, чакай, остави. После.“ Щом досмука булдегомите, запита дали може да си отиде. Тя се поинтересува какво ще прави сега, дали не иска да отиде до гарата за влака в седем да посрещне баща си. „Пуснете ме — каза той. — При вас мирише на лекарства.“