Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 19

Когато Лужин се върна към четири, лицето на баща му беше посивяло, очите му — опулени, а майка му сякаш бе онемяла, задъхваше се, а сетне започна странно да се киска с вой, с крясъци. След минутния смут баща му мълчаливо го поведе към кабинета и кръстосал ръце на гърдите, поиска обяснение. Лужин с тежката скъпоценна чанта под мишница се втренчи в пода, премисляйки дали лелята е способна на предателство. „Бъди така добър да ми обясниш“ — повтори бащата. На предателство не можеше да е способна, пък и откъде ще знае, че са го спипали в училище. „Отказваш ли?“ — попита баща му. Освен това дори сякаш й харесваше, че губи от часовете. „Хайде, чуй — продума баща му примирително, — да поговорим като приятели. — Лужин с въздишка седна на ръчката на креслото, все така загледан в пода. — Като приятели — повтори баща му още по-примирително. — Ето значи, излиза, че няколко пъти си отсъствувал от училище. И ето, бих искал да знам къде си бил, какво си правил. Аз също разбирам, че например времето е прекрасно, на човек му се ще да е навън.“ — „Да, навън“ — равнодушно повтори Лужин, защото му доскуча. Баща му пожела да узнае къде е бил и отдавна ли чувствува такава потребност да е навън. След това спомена, че всеки човек има дълг, граждански дълг, семеен дълг, войнишки дълг, а също и ученически… Лужин се прозина. „Върви си в стаята“ — безнадеждно каза баща му и когато той излезе, дълго стоя насред кабинета и с тъп ужас гледа вратата. Жена му, която слушаше от съседната стая, влезе, седна в края на отоманката и отново се разрида. „Той лъже — повтаряше тя, — както и ти лъжеш. Удавена съм в лъжи.“ Той само сви рамене и си помисли колко е тъжно да се живее, колко е мъчно да изпълняваш дълга си, да не се срещаш, да не се обаждаш, да не ходиш там, където те влече неудържимо… на всичкото отгоре сега и синът му… тези странни неща… този инат… Мъка, мъка и нищо повече.

4

В някогашния кабинет на дядо му, където дори през най-горещите дни бе влажно като в гроб, колкото и да отваряха прозорците, обърнати направо към тежките тъмни ели, толкова величествени и уплетени една в друга, че не можеше да се каже къде свършва едната и почва другата, в тази необитаема стая, където на голото писалище стоеше бронзово момче с цигулка, имаше незаключен шкаф за книги и в него дебели томове на някогашно илюстровано списание. Лужин ги прелистваше бързо, устремен към страницата, на която между стихотворение от Коринтски, увенчано от арфообразна винетка, и отдела за куриози със сведения за движещи се блата, за американски чудаци и за дължината на човешките черва бе изгравирана шахматна дъска. Никакви картинки не можеха да удържат ръката на Лужин, докато прелистваше тома — нито прочутият Ниагарски водопад, нито гладуващите индуски деца, скелетчета с издути кореми, нито покушението срещу испанския крал. Животът преминаваше със забързан шумол и изведнъж — спирка — заветният квадрат, етюдите, дебютите, партиите.