Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 17

„Турът си отиде“ — каза Кребс. Лужин, загледан в ръката му, си помисли с мигновено паническо трепване, че лелята не беше му казала всички фигури. Но турът се оказа синоним на топа. „Не бях забелязал“ — каза другият. „Хайде, нищо, върни се“ — каза Кребс.

С разяждаща завист, с парещо неудовлетворение Лужин загледа играта им, като се мъчеше да разбере къде са всъщност тези стройни мелодии, за които бе говорил музикантът, и смътно чувствуваше, че по някакъв начин той я разбира по-добре от тях двамата, макар да си няма понятие как трябва да върви играта, защо това е добре, а това — не, и как трябва да постъпваш, за да проникнеш без загуби в лагера на чуждия цар. Видя един ход, който много му хареса, толкова бе забавен с хармоничността си: фигурата, която Кребс бе нарекъл тур, и царят му изведнъж се прескочиха взаимно. След това видя как черният цар, излязъл иззад пешките си (едната беше избита като зъб), започна объркано да снове насам-натам. „Шах — повтаряше Кребс, — шах (и царят като ужилен отскачаше встрани), тук не можеш, и тук също не можеш. Шах, вземам ти царицата, шах.“ Изведнъж и той самият прозяпа една фигура и настоя да се върне. Извергът на класа плесна Лужин по главата и едновременно с другата ръка блъсна дъската на пода. За втори път Лужин забеляза колко лесно пада шахът.

На следващата сутрин, още в постелята, взе нечувано решение. Обикновено отиваше на училище с файтон и винаги между другото подробно проучваше номера му, разделяше го по специален начин, за да го намести по-удобно в паметта си и да го извади оттам невредим, ако потрябва. Но днес не стигна до училището, от вълнение не запомни номера и като се озърташе боязливо, слезе на улица Караванная, оттам вече по заобиколен път, като избягваше района на училището, се промъкна на Сергиевская. На пътя му за беля се изпречи учителят по география, който, секнейки се и храчейки в движение, хвърчеше към училището. Лужин се извърна толкова рязко, че тайнственият предмет в чантата му издрънча тежко. Едва когато учителят префуча покрай него като сляп вятър, Лужин забеляза, че е застанал пред фризьорска витрина и че накъдрените глави на трите восъчни дами с розови ноздри го гледат от упор. Пое си дъх и тръгна бързо по мокрия тротоар, несъзнателно се мъчеше да прави такива крачки, че токът му всеки път да е на ръба на плочата: Но плочите бяха все с различна ширина и това пречеше на вървежа му. Тогава слезе на уличното платно, за да се отърве от изкушението, тръгна покрай бордюра през калта. Най-сетне съзря необходимата му къща със сливов цвят, с голи старци, напрегнато крепящи балкона, и с изрисувани стъкла на главния вход. Свърна през дворната порта, покрай накацания от гълъбите стълб за афиши и като се шмугна през двора, където двамина със запретнати ръкави миеха ослепителна каляска, се качи по стълбището и позвъни. „Още спи — каза камериерката, загледала го учудено. — Може би ще изчакате ей тук. Ще й докладвам след малко.“ Лужин делово смъкна чантата от гърба си, сложи я до себе си на писалището, на него имаше порцеланова мастилница, бродирана с мъниста подложка за писане и непозната снимка на баща му (в едната ръка книга, показалецът на другата опрян до слепоочието), и от нямане какво да прави взе да преброява колко цвята има на килима. В тази стая бе влизал само веднъж — когато по идея на баща си занесе на лелята за Коледа голяма кутия шоколадови бонбони, половината от които изяде, а другите разположи така, че да не си личи. Лелята доскоро бе идвала всеки ден у тях, а сега бе престанала; имаше нещо такова във въздуха, някаква неуловима забрана, която му пречеше да попита вкъщи защо е така. Щом изброи девет нюанса, вдигна поглед към копринения параван, избродиран с камъшови стръкове и щъркели. Тъкмо бе започнал да преценява дали същите щъркели ги има и от другата страна, когато най-сетне лелята влезе — разрошена, с пъстър халат, с ръкави като крила. „Откъде се взе? — попита тя. — Ами училището? Ах, смешното ми момче…“