Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 144

Цинцинат не спа, не спа, не спа — не, заспа, но със стон и отново се измъкна — и ето отново не спа, не спа, не спа — и всичко се объркваше: Марфинка, ешафодът, кадифето — как ли ще бъде, какво? Смърт или свиждане? Всичко се смеси напълно, но той още за миг разтвори стиснати очи, защото светлината се бе запалила, и Родион влезе на пръсти, взе от масата черния каталог, излезе, угасна.

VI

Какво беше това — през всичко страшно, нощно, неповратливо, — какво бе всъщност това? Последно се отдръпна то, неохотно отстъпи пред тежките, огромни талиги на съня и ето сега първо изтича — толкова приятно, приятно растящо, изсветляващо, обливащо горещо сърцето: Марфинка тепърва ще дойде!

На поднос като в театър Родион; внесе лилава бележка. Приседнал в постелята, Цинцинат прочете следното: „Милион извинения! Непростима грешка! След сверка с члена в закона стана ясно, че свиждане се дава едва след изтичането на седмица от съда. И така, ще отложим до утре. Бъдете ми здравичък, поздравете ни, при нас е все същото, грижи до гуша, боята, изпратена за караулните, отново се оказа негодна, за което вече писах, но без резултат.“

Родион, като внимаваше да не гледа към Цинцинат, прибираше вчерашните съдини от масата. Времето очевидно бе навъсено: проникващата отгоре светлина беше сива и тъмното кожено облекло на милозливия Родион изглеждаше овлажняло, сбръчкано.

— Какво да се прави — рече Цинцинат, — добре, добре… Все едно съм безсилен. (Другият Цинцинат, по-малкият, плачеше, свит на кравайче.) Като ще е утре, да е утре. Но аз ще ви помоля да извикате…