Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 146

— Махнете се — възкликна Цинцинат, като се надигна, целият разтреперан.

— Хич не можем — важно произнесе Родион, докато оправяше ремъците на престилката. — Ще требе тука таквоз — да пошетам. Я колко прахоляк… Сетне и вие ще сте доволен.

Той се погледна в джобното огледалце, бухна си брадата върху бузите и като се приближи най-сетне до кревата, подаде на Цинцинат да се облече. В пантофите предвидливо бе поставена малко смачкана хартия, а полите на халата бяха грижливо подгънати и забодени. Като се олюляваше, Цинцинат се облече и опрян леко на ръката на Родион, излезе в коридора. Там седна на столчето, мушнал ръце в ръкавите като болен. Родион се захвана да чисти, оставил вратата широко разтворена. Столът бе поставен върху масата; чаршафът бе смъкнат от кревата; издрънча дръжката на кофата; течението прелисти хартиите на масата и един лист се зарея към пода.

— Какво сте се умърлушили? — подвикна Родион, като извиси глас над шума от водата, шляпането, тракането. — Я идете да се разходите малко из коридорите… Няма страшно — тука съм, на, ако стане нещо, ще ми викнете…

Цинцинат послушно стана от столчето, но щом тръгна покрай студената стена, явно сродна на канарата, върху която бе израснала крепостта, щом се отдръпна на няколко крачки — и то какви крачки! — слаби, безтегловни, смирени, щом обърна местоположението на Родион, на отворената врата, на кофите в отдалечаващата се назад перспектива — и почувствува струя свобода. Тя се плисна по-нашироко, когато свърна зад ъгъла. Голите стени не бяха оживени от нищо освен от потни петна и пукнатини; само на едно място някой бе писал с охра, с бояджийски размах: „Проба на четката, проба на че“ — и уродливо петно. Нали не беше свикнал да се движи сам, мускулите му омекнаха, взе да го пробожда в ребрата.

И тогава Цинцинат се спря, като се озърташе, сякаш току-що бе попаднал в тези каменни дебри, събра цялата си воля, представи си своя живот в пълен ръст и се опита докрай точно да си изясни своето положение. Обвинен в най-страшното престъпление, в гносеологична гнусотия, толкова рядка и неудобна за назоваване, че се налагаше да използуват заобикалки от рода на: непроницаемост, непрозрачност, препятствие; осъденият на смъртно наказание заради това престъпление; затвореният в крепостта в очакване на неизвестния, но близък, неминуем срок на това наказание (което ясно се предусещаше от него като изскубване, изтръгване и изскърцване на чудовищен зъб, при което цялото му тяло беше възпален венец, а главата му този зъб); застаналият сега в коридора на тъмницата със замиращо сърце — още жив, неначенат, още цинцинатен — Цинцинат Ц. почувствува безумен порив за свобода, за най-обикновена, предметна, предметно-осъществима свобода и мигновено си представи — с такава чувствена яснота, сякаш всичко това бе течащо, венцеобразно излъчване на съществото му — града зад пресъхналата река, града, от всяка точка на който се виждаше — ту така, ту другояче, ту по-ясно, ту по-синкава — високата крепост, в която се намираше той сега. И толкова силна и сладка бе тази вълна от свобода, че всичко му се стори по-хубаво, отколкото беше наистина: неговите надзиратели, каквито всъщност бяха всички, му се сториха по-сговорчиви… в тесните видения на живота разумът се взираше за възможна пътечка… пред очите му играеше някаква мечта… като хиляди пъстроцветни иглици около ослепителния слънчев кръг върху никелирана топка… Застанал в коридора на зандана и заслушан в пълногласния звън на часовника, който тъкмо бе започнал отмереното си броене, той си представи живота на града такъв, какъвто биваше в този свеж утринен час: Марфинка, свела очи, върви с кошничка в ръка от къщи по синкавия плочник, зад нея на три крачки юначага с черни мустаци; плават, плават по булеварда изработените във вид на лебеди или лодки електрически вагончета, в които седиш като в люлка от въртележка; от мебелните складове изнасят за проветряване дивани, кресла, мимоходом на тях посядват да починат ученици, мъничкият дежурен с количка, пълна с дебели тетрадки и учебници, си бърше челото като хамалин; по освежения влажен паваж тракат механични двуместни „часовничета“, както ги наричат тук в провинцията (а това са изродените потомци на автомобилите от миналото, на онези великолепни лакирани раковини… защо ли си спомних? А, от снимките в списанието); Марфинка избира плодове; грохнали, страшни коне, отдавна, отдавна престанали да се чудят на забележителностите на ада, разкарват от фабриките стоки; улични продавачи на хляб със златисти лица, с бели манти дерат гърла, жонглират с хлебчета: подхвърлят ги високо, хващат ги и отново ги премятат; на прозореца, обраснал с глицинии, четирима весели телеграфисти пият, чукат се и вдигат чаши за здравето на минувачите; прочутият каламбурист, алчен качулат старец с червени копринени панталони, лапа горещи печени хухрики в павилиона до Малките езера; ето, облаците са се разкъсали и при музиката на духовия оркестър петнистото слънце тича по полегатите улици, наднича в пресечките; бързо вървят минувачи; мирише на липа, на карбурин, на мокър прахоляк; вечният водоскок пред мавзолея на капитан Сънни широко пръска каменния капитан, барелефа до слонските му крака и люшкащите се рози; Марфинка, свела очи, си отива към къщи с пълната кошница, след нея на три крачки русоляво конте… Така Цинцинат гледаше и слушаше през стените, докато биеше часовникът, и макар че всичко в този град наистина беше винаги напълно мъртво и ужасно в сравнение с тайния живот на Цинцинат и с неговия престъпен плам, макар да знаеше това със сигурност и да знаеше, че няма надежда, все пак в тази минута му се прииска да попадне на познатите пъстри улици… но ето часовникът отброи, въображаемото небе се замрежи и тъмницата отново влезе в сила.