Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 143

Сега е хубаво, чисто. Въздъхна и облече прохладна, запазила мириса на домашно пране нощница. Мръкна се. Той лежеше и продължаваше да плава. Родион запали осветлението в обичайното време и отнесе кофата, коритото. Паякът се спусна при него по паяжината и спря на пръста му, който Родион подаде на мъхнатото животинче, и разговаряше с него като с канарче. През това време вратата към коридора оставаше леко открехната — и там се мярна нещо… за миг се провесиха завитите краища на бледи кичури и изчезнаха, когато Родион си тръгна, загледан нагоре в отдалечаващия се под купола на цирка мъничък акробат. Вратата си оставаше леко открехната. Тромав, с кожена престилка, с къдраво-червена брада, Родион полека се движеше из килията и когато часовникът захърка, преди да удари (звънът на часовника се бе приближил сега благодарение на въздушната връзка), извади някъде от пояса си объл часовник и го свери. Сетне, като предполагаше, че Цинцинат спи, доста дълго го гледа, подпрян на метлата като на алебарда. Стигнал в мислите си кой знае докъде, се размърда отново… В това време през вратата беззвучно и немного забързано се търколи червено-синя гумена топка, мина по катета направо под кревата, скри се за миг, там се чукна и се изтърколи по другия катет, тоест към Родион, който, без изобщо да я забележи, случайно я ритна, когато тръгваше — и тогава по хипотенузата топката замина през същата пролука на вратата, откъдето се бе появила. Родион вдигна метлата на рамо и напусна килията. Светлината угасна.