Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 141

— Стига — пошепна усмихнат директорът, — и Лодя състо иска. — Той отново долепи око.

Родион показа със знаци на Цинцинат, че му е време да се прибира. Неясните фигури на служителите почтително се приближаваха на върволичка; зад директора вече се бе образувала цяла опашка желаещи да погледат, някои бяха довели големите си синове.

— Само ви глезим — измърмори Родион накрая и дълго не можа да отключи вратата на Цинцинатовата килия, дори й каза една яка руска дума и това подействува.

Всичко утихна. Всичко бе както винаги.

— Не, не всичко — утре ти ще дойдеш — произнесе гласно Цинцинат, все още треперещ след одевешното прималяване.

„Какво ще ти кажа? — продължи да мисли той, да бъбри, да потръпва. — Какво ще ми кажеш ти? Напук на всичко те обичах и ще те обичам — на колене, с дръпнати назад рамене, показвайки пети на палача и напрягайки гъши врат — все едно, дори и тогава. И след това — може би най-много именно след това — ще те обичам — някога ще има между нас едно истинско, изчерпващо обяснение — и тогава вече все някак ще се наближим един друг, ще се наместим, ще решим главоблъсканицата: да се прокара от еди-коя си точка до еди-коя си… без нито веднъж… или — без да се вдига върхът на молива… или някак другояче… ще съединим, ще прокараме и от мен и теб ще се образува този единствен наш мотив, за който копнея. Ако те всяка сутрин правят така, ще ме дресират, ще стана съвсем като пън…“

Цинцинат се запрозява — сълзи потекоха по бузите му, и отново, и отново в устата му раснеше хълм. Нерви — не му се спеше. Трябваше да се заеме с нещо до утре — новите книги още ги нямаше, не бе върнал каталога… Да, рисунките! Но сега в светлината на утрешната среща…

Детска ръка, безспорно на Емочка, бе нарисувала редица картинки, които образуваха (както му се стори вчера) свързан разказ, обещание, образец на мечта. Отначало: хоризонтална черта, тоест ей този плочест под, на него — елементарен стол като насекомо, а горе — решетка с шест квадрата. Същото, но с участието на кръгла месечина, кисело извила устни зад решетката. По-нататък: на столче от три чертички надзирател без очи, значи — спящ, а на пода — халка с шест ключа. Същата халка с ключовете, но по-едра, към нея се е протегнала ръка, точно пет пръста, с късо ръкавче. Започва интересното: вратата е полуотворена — подава се нещо като птичи крак: само това се вижда от бягащия затворник.

Ето го и него, със запетайки на главата вместо къдрици, с тъмен халат, според възможностите изобразен във вид на равнобедрен триъгълник; води го момиченце: крачета като вилици, вълниста поличка, успоредни черти на косата. Същото, но във вид на план, а именно: килията като квадрат, коридорът като крива, с пунктиран маршрут и със стълбище като хармоника в края. Най-сетне епилогът: тъмна кула и над нея доволната луна — устните й извити нагоре.