Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 127

Владимир Набоков

Докато работеше в ателието, дълго се блъска с разни чудати глупости, занимава се с изготвянето на меки кукли за ученичките — имаше мъничък рошав Пушкин с късо, стегнато в кръста палто, подобен на плъх Гогол с пъстра жилетка, едно старче Толстой, дебелоносичко, с ямурлуче, и множество други, например закопчан с всички копченца Добролюбов с очила без стъкла. Изкуствено встрастил се в този митичен деветнайсети век, Цинцинат вече бе готов съвсем да задълбае в мъглите на древността и в тях да намери лъжлив подслон, но друго отвлече вниманието му.

Там, в онази малка фабрика, работеше Марфинка — полуотворила влажни устни, целеше с конеца игленото ухо: „Здравей, Цинцинатик!“ — и ето започнаха тези упойващи скиталчества в много, много просторните (дори така се случваше — хълмовете в далечината бяха в омара заради насладата от своята далнина) Тамарини градини, където ивите без причина ронят три потока сълзи и на три каскади с малка дъга над всеки потоците се хвърлят в езерото, по което плава лебед ръка за ръка със своето отражение. Равни поляни, рододендрон, дъбрави, весели градинари със зелени ботуши, играещи по цял ден на криеница; някоя пещера, някоя идилична пейка, на която трима шегаджии са оставили три спретнати купчинки (уловка — имитация от кафява боядисана ламарина) — някаква сърничка, изскочила в алеята и начаса превърнала се пред очите им в трепкащи слънчеви петна — ето какви бяха тези градини! Там, там е бъбренето на Марфинка, нейните крака с бели чорапи и кадифени пантофки, студената й гръд и розовите целувки с вкус на горски ягоди. Ех, да ги види оттук — поне дървесните корони, поне веригата отдалечени хълмове…

Цинцинат пристегна по-силно халата. Сетне помести и задърпа заднишком крещящата от яд маса: как без желание, с какво потреперване се движеше по каменния под, потреперванията й се предаваха на пръстите на Цинцинат, на небцето му, както отстъпваше към прозореца (тоест към онази стена, където високо, високо зад решетката бе полегатата кухина на прозореца). Падна звънко лъжицата, чашата затанцува, моливът се търколи, захлъзгаха се книга след книга. Цинцинат вдигна ритащия стол върху масата. Най-сетне се покатери. Но, разбира се, не се виждаше нищо — само знойното небе с тънко сресани бели кичури, останали от облаците, неизтърпели синевата. Цинцинат едва стигаше до решетката, зад която под наклон се издигаше тунелът на прозорчето с друга решетка в края и с нейно светлинно повторение върху олющената стена на каменната падина. Там, отстрани, със същия чист презрителен почерк като на една от полуизтритите фрази, прочетени одеве, бе написано: „Нищо не се вижда, и аз опитвах.“

Цинцинат се бе изправил на пръсти, хванал се с малките си, съвсем бели от напрежението ръце за черните пръчки, половината от лицето му бе в слънчевата решетка, левият му мустак се златееше, в огледалните му гледци имаше по една мъничка златна клетка, а долу, отзад, петите му се надигаха от твърде големите пантофи.